Георги Тошев вече сякаш може всичко в нашия занаят – тия дни се добра и до Далай Лама, а личности от този калибър подсказват, какъв е хоризонта му. Той очевидно е наясно, че трябва да си поставя все по-невъзможни цели, за да бъде запомнен. Чакал за срещата с Далай Лама седем години – значи е и достатъчно търпелив и не се отказва, докато не се добере до поредния си герой. И това също е важно качество.
Навремето – това беше в четвъртата „Всяка неделя“, 2002 – 2005 година – се бях развилнял с телевизионните мостове, близо 50, и буквално превърнах света в едно достъпно село. Сякаш всичко ми беше позволено. Веднъж, с една сюрия сателити, 24 часа гоних по петите Бриджит Боаслие – от Рим, през Маями и Монреал и накрая до Валкорт, Квебек – но успях да направя първото интервю за Ева, първото клонирано бебе. В онзи момент Боаслие и нейният гуру Раел бяха най-голямата световна сензация, но останах с усещането, че нещо не е съвсем наред с тях. Във всеки случай, съвсем различен ще бъде резултата, когато упорството те изправи пред Далай Лама, примерно.
И тогава ме попитаха, какво още искам, коя е невъзможната цел, която би ме задоволила. И аз казах: „Телевизионен мост с Ада. Събеседници Сталин и Хитлер – в рубриката „Един въпрос – два отговора“. Пряк достъп до Злото.
Разбирате, че не фантазирам безцелно – просто се пришпорвам към невъзможното, но и това е достатъчно. Сигурен съм, че и Жоро Тошев е напълно готов за този мост с Ада, също и за всякакви други невъзможни щуротии. Защото, стига да си ги въобразяваме достатъчно упорито, и те ще се случат.
След толкова хвалби за Жоро, време ли е за балтията – както е прието в критическия жанр? Него достатъчно го драха за гафа с „дневника“ на Парцалев. За мен обаче все още е направо необяснимо, как се е подвел той – но това пък сега му дава уникалния шанс да демонстрира почтеността, която несъмнено притежава.
А тази демонстрация пък, надявам се, дори може да дисциплинира, поне в някаква степен, авторите, които се подвизават в биографичния или мемоарния жанр. Отдавна е крайно наложително те да се поприберат в някакъв порядък, защото онова, което много често минава за „мемоаристика“ или „портретуване“ фатално е налазено от свиреп, безмилостен башибозук, който не спазва никакви правила.
Едно признание на автор като Тошев може да усмири въпросния башибозук.
Вестник „Уикенд“ подробно представи случая – с едно коректно и много убедително разследване на един смущаващ факт, който е намерил място в третото, допълнено издание на добре познатата вече биография на Парцалев „Хамлет от град Левски“, която, както отбелязва авторът й Георги Тошев, „търси истината“.
Новото в това издание е главата „Из дневника на Парцалев“, 15 страници.
Мъж, чието име Тошев спестява, му предлага „дневника“ на Парцалев, който преди време е купил от битака в Малашевци за 79 лева.
Според разследването на “Уикенд“, особено смущаващи са три неща в сензационната находка: езикът на „дневника“, липсата на фотокопия от него и най-вече едно нелепо споменаване на Булгаков.
Тошев отговоря на тези упреци така: „Скорошна публикация в един таблоид се опитва да обори истинността на „записната книжка“ на Парцалев с лингвистични аргументи – че по времето на Парцалев не се използвали думите „харизматичен“, „локации“ и „тестер“. Но това не е вярно, защото още моята баба казваше, че учителката ми по литература била „харизматична“. „Локации“ пък се използва като „терен за снимки“ още от 20-те години на миналия век. Колкото до „тестер“, в западните списания имаше залепени есенции на парфюми – тестери. На Парцалев непрекъснато са му изпращали списания от чужбина. Никой не твърди, че това са били български списания“.
И още – за бързата графологична експертиза, направена на „дневника“: „Намерихме лаборатория и дори не ни поискаха пари. Казаха, че ще сравнят почерка на Парцалев от „дневника“ с написани собственоръчно негови текстове от архивите. И резултатът, който ни съобщиха, бе положителен – че записките наистина са направени от Георги Парцалев“ /край на цитата/.
Остава обаче проблемът с Булгаков – но Тошев забравя за него. На страница 248 от новото издание на книгата му читателят ще открие текст от „дневника“, записан на 22 октомври 1956 година. Ето какво ни съобщава той, цитат:
„Мисля за майка ми и баща ми, сестра ми. Родителите трябва да се гледат. Аз съм този, който трябва да се погрижи за тях. Понякога си мисля, че няма да се справя.
Младостта си има предимства и недостатъци, свързана е с очаквания, копнежи. Копнеж е много хубава българска дума. По-различна е от мечта и съвсем друга от желание.
Скоро прочетох отново романа на Булгаков „Майстора и Маргарита“. Там има копнеж“ /край на цитата/.
Тук всички колебания около „дневника“ приключват – и причина за това е споменаването на „Майстора и Маргарита“ на Булгаков.
Няма как през 1956 година Парцалев да е прочел „отново“ книгата на Булгаков. През 1956-а няма такава книга.
Ала когато я „чете“ Парцалев, това се превръща в грамаден проблем.
„Уикенд“ представя предостатъчно и напълно убедителни подробности от драматичното „състояване“ на този знаменит роман. Те са на разположение в Мрежата и всеки може да се запознае с тях.
Между другото: ако Тошев има желание да направи повторна и вече публична графологична експертиза на почерка на Парцалев, може да използва за сравнение един негов автограф от „Всяка неделя“, той е написан през 1979 година пред пет милиона зрители.
Ако „дневникът“ издържи това изпитание, ние трябва да приемем, че край Булгаков всичко е възможно.
И пред Жоро също се откриват нелоши възможности, поне две.
Едната е – за нея стана дума – просто да каже на навалицата от биографи и мемоаристи да си отварят повече очите.
Другата опция – е, тя е направо разкошна: може да напише „Дневникът на един биограф на биографии“. И да включи в него късните си прозрения за своите герои, както и прегрешенията си с истината за тях. И накрая да прибави 15 бели страници – точно толкова, колкото е използвал от „дневника“ на Парцалев в новото издание на биографията му.
Тези 15 страници не бива повече да съжителстват под ръка с Парцалев, още по-валидно е това и за Бъдещето.
Качествените биографии, в крайна сметка, неизменно са адресирани към Бъдещето, но и днес са ценно утешение за честните читатели, на тях обаче не им е нужен Парцалев, вглъбен в несъществуващ роман – нужна им е истината за него.
Приел съм Жоро като един от моят избор на Пазители на Паметта. А тъкмо Пазителите не бива да забравят, че у нас паметливите хора все още оцеляват – въпреки жестокото клане.
Читател на страницата ми във Фейсбук ми напомня – по повод интервюто с Парцалев, което излъчих за 100-годишнината от рождението му – как Константин Коцев, друг велик актьор, участвал във „Всяка неделя“ и оставил едно бяло цвете в памет на Парцалев. Изминали са десетилетия от тогава, но той не е забравил този мъничък жест.
Винаги ще има хора, които ще оставят едно бяло цвете – и други, които ще помнят това.
Ами тогава, какъв дневник, по дяволите, и какъв Булгаков – откъде-накъде и те ще тормозят народния любимец?
Кеворк Кеворкян