Знаете ли каква е разликата между Никита Хрушчов и Делян Добрев (името Делян Добрев използвам като обобщение на повратливата управляваща каста)? Разликата е, че Никита Хрушчов искаше да построи комунизма за двайсет години, а деляндобревците го построиха за един месец – откакто пак са на власт заедно с душманите си ИТН и БСП.
В центъра на селото ни живееше дядо Дачо – стар кръчмар, който по времето на социализма се беше преквалифицирал на мебелист. Правеше маси и столове в държавната фабрика. Същият този дядо Дачо, като чуеше за някой грандиозен социалистически успех, казваше:
–Мижи да те лажем!
После затваряше очи, отпиваше голяма глътка ракия от лимонаденото си шише и се пренасяше в облаците на щастието и благоденствието.
Дядо Дачо умря, защото го ритна и му счупи врата една крава, докато той я доеше. Обаче лимонаденото му шише с ракия беше останало здраво. Голям мечтател беше дядо Дачо!
Вмъкнах тази кратка история за кеф и разнообразие, както казвахме някога като деца, но и с тайната надежда за поука и дежавю, както никога не би казал дядо Дачо.
Били сме покрили всички критерии за Еврозоната. С какво ги покрихме? С капак на тенджера, с чаршаф или със саркофаг от бетон, лъжи и илюзии? Ще ни приемат в Еврозоната – като едното нищо ще ни приемат, ще ни приемат даже и без да сме си покрили задните части, с извинение. От нас нищо не зависи, нищо.
Гласовете ни са покрити с мълчание, думите ни са покрити с гуми, сложени ни са на главите шапки невидимки и това е положението. Ние просто отсъстваме от картинката.
Преди часове чух един доста угоен хубавец да разказва, че в джоба си нямаме левове, а всъщност имаме евро, защото левът бил вързан за еврото. Е тая дума – „вързан“, ми напомня за синджир на куче, което има право да се движи, да лае и да подскача от радост само дотам, докъдето му позволява синджирът.
Не съм носител на Нобелова награда за икономика, каквато очевидно имат поне десет-петнайсет наши евроагитатори, но усещам, че не става дума за никакви критерии, а единствено за конюнктурно политическо решение. Просто от Брюксел придърпват по-близко до тях синджира, с който ни държат на каишка. И са се забързали към нас, щото други май не им останаха.
Мине се не мине време, и някой току изтърси, че сме в Клуба на богатите и щастливите. За тези български юначаги, които играят голф или поло, може и да е така, но за такива като мен измеренията са по-различни.
В Клуба на богатите и щастливите има и момчета, които събират топките, носят стиковете и поднасят питиетата. А липсата на референдум изобщо е най-огромният червен светофар пред демокрацията. Самата мисъл, че някой знае повече от другите и решава вместо другите, е цианкалий за демокрацията. В нашия случай – сатър и въже.
И само не се преструвайте, че сте покрили някакви критерии и сте укротили инфлацията. Покрили сте си новите палати с фотоволтаични панели и сте укротили питбулите си – да не хапят когото видят.
С ръка на сърцето ви казвам, че се страхувам. С деветстотин лева пенсия ме е страх не само да съм щастлив, а даже да се усмихна лекичко. Плаче ми се и ми се повдига от вашите успехи.
P.S. Еврозоната може и да е раят на земята, но сложната дума еврозона е грозна, та грозна. Изтръпвам, като чуя, че нещо е в зоната.
Николай Милчев