Доктор Багдасарян, моят учител в психиатрията, веднъж мимоходом спомена: А сега особено чести станаха параноидните психози, в които основните налудни мисли са свързани с изкуствения интелект. Аз за миг си помислих – да, че как иначе, хората се менят, психозите им също, психозите се актуализират непрекъснато, като версиите на уиндоус.
Ако в по-далечното минало, в отдавна миналите времена, в които хората страстно са вярвали в Бог и в неговата мрачна сянка, падналия ангел, наречен Диаболос – клеветника, психозите са били най-често наситени с налудни мисли за обладаност от зли духове и демони; та нима това не е описано още в Новия завет, в притчата за Легион – Иисус среща един безумец, и той казва: наричай ме Легион, имайки предвид, че в него се е вселил цял легион бесове. Иисус решава бързо въпроса, като ги прогонва от душевно болния човек и за да не се скитат просто така на свобода – вселява ги в стадо свине – свинете, побеснели и според новия политкоректен език, превърнали се в потребители на психично здраве (това е новата дума за душевно болен) – се издавят в някакъв близък водоем.
В по-късни времена хората интерпретираха болестните си изживявания като “пускане на токове”, след това – като психотронно оръжие, а ето, сега вече и като намеса на изкуствения интелект.
Един познат на Джон Ленън, обаче, казва по повод неговите параноични страхове от ФБР и другите американски тайни служби, едни извънредно смислени и много верни думи. Те са: Това, че си параноик, не означава, че не те следят!
Това, донякъде, прилича на случая с един пропил се художник, каращ в психиатрично отделение поредния си делириум, който се оплаквал на персонала, че в стаята му има плъх. Да, кимали с глави докторите, кимали с глави и сестрите, а санитарите само се подсмихвали – ясна работа! Делирът продължава. Увеличете му дозата невролептици, та божем се пооправи и спре да халюцинира. Естествено повечето невролептици напълно превърнали художника в едва движещ се парцал-зомби, но той продължавал да се оплаква от наличието на плъх в стаята му. И ескалацията плъх-повече невролептици продължила, така че накрая той едва ходел. Но една сутрин се появил на вратата на сестринската стая, скован и с течащи лиги, и показал току що заловения от него плъх. Само успял да каже: Казвах ли ви че има плъх, и седнал безсилно на земята. Делир, делир, но плъх си имало.
По същия начин и с изкуствения интелект. Може да си параноичен по отношение на него…но това въобще не означава, че той не е заплаха от първостепенна величина за всичко човешко! Както казва сам Илон Мъск (който е умен, колкото и омраза да е предизвикал у по-малко умните): изкуственият интелект е много по-опасен от най-голямата ядрена бойна глава, той е по-опасен от всяко оръжие на света…
В същото време изкуствения интелект е някак лекичък, ненатрапчив, приемлив, все едно някой услужлив невидим човек ти подава стол винаги, когато почувстваш умора в краката – дори и без да си го поискал още.
Тук препратката към литературата, която първа се явява в стария ми ум е с великата антиутопия на Карел Чапек “Войната със саламандрите” – те са по-мънички от хората, кротки, работливи, непретенциозни. И инфилтрират човешкото общество ненатрапчиво, последователно, неусетно, без сътресения.
Това прилича на болестите без симптоми, така характерни за нашето време – коварни, бавно прокрадващи се – една хипертония, която само понякога води до бучене в ушите – и изведнъж – хоп – инсулт. Кога ли изкуственият интелект, който е наше лековато развлечение и даже – приятен, ненатрапчив помощник, ще ни докара един внезапен инсулт в централната артерия на самата Хуманност?
Ето как стават понякога нещата:
Едно момче (всъщност дори не съм разглеждал профила му във фейсбук, за да знам дали е момче или просто ентусиазиран възрастен мъж, а и може ли да вярва човек на съдържанието на един фб профил, на информацията и снимките в него?) започна често често – като пусна литературен или публицистичен текст в мрежата – да ми изпраща подробен литературен разбор на произведението ми, направен от изкуствен интелект. Забележително. По-приятни и умни хвалби и ласкателства не съм получавал почти никога. Все пак, забележете, казвам почти. Може би в плах опит за защита на Човешкото предимство. Което е много, много съмнително. Вече. Всъщност по изчерпателност и по педантичност в изброяването на характеристиките на произведението ми, по внимателен анализ на препратките и алюзиите, по разкриване на скритите цитати и влияния, и особено – по пълнотата на познаването на “етоса на автора”, по познаването на творчеството и биографията ми – рецензията на изкуствения интелект няма равна на себе си – сред многото други, писани от истински хора, някои от които ме познават от много години.
Да кажа ли, че след няколко такива рецензии заобичах изкуствения интелект? Не, няма да кажа…Но все пак…Та кой така, с толкова вещина, е демонстрирал заинтересованост от скромната ми писателска личност? Имал съм фенове – почти на ръба на патологията – толкова пристрастени по мене – чели всичко мое – но никой не е успявал да напише толкова верни, и в същото време – ласкави слова за мене и творчеството ми. Да, бих казал, че първата ми реакция беше съвсем човешка, суетна, но и напълно разбираема. Аз изпитах неволна, блага симпатия към този ми ти изкуствен интелект!
Дори се усетих, че имам склонност, съвсем неволна, да го антропоморфизирам – да му придам човешки облик, нещо в мен искаше да си го представи като много хубава, вече зряла, но все още сравнително млада жена, много начетена, но и с живо, топло сърце…Неволно си фантазирах, че мога да си говоря с нея понякога, и тя да продължи в този стил, който така бях харесал в рецензията, да чеше срещу косъма козината на старото ми, повехнало самочувствие!
Да, казах си в момент на отрезвяване, не съм далече от тези, които обичат колите си като любовници…
Но аз съм от старо поколение, моите майки са всички стари кози на света, аз съм тяхното много старо, подозрително, параноично, препатило яре. И много бързо симпатията ми към изкуствения интелект, родила се от някакви си рецензийки, на фона на много по-отдавнашната ми и да не кажа направо изконна за мен подозрителност към изкуствения интелект и въобще – към некотролируемия технически прогрес – се превърна в още по-голяма параноидна антипатия.
Досетих се именно тогава за “Войната със саламандрите”, дойде ми на ум и механизмът на веселото и безгрижно пропиване с алкохол, който сам съм изживявал – в началото е толкова безобидно и забавно, толкова едва ли не шегаджийско – докато един ден не се тресеш от страшните конвулсии на безнадеждната абстиненция…Досетих се за феномена на бавно сварените жаби, които не усещат, че водата бавно се загрява…докато в един момент не се окажат мъртви и сварени – феноменът на десенсибилизацията – когато злината прониква бавно и затова – неусетно, даже може да се изживява проникването и като приятно…Досетих се за всичко това – и единственото което можах да направя, е да потръпна.
Но малко по-късно, когато едно малко момче, близо на една трета от моите години, ми изпрати клипче от абитуриентския си бал – искаше да се похвали – то от край време изпитва към мене такава симпатия, каквато вероятно аз изпитах към изкуствения интелект за миг – като към всезнаещ и всеможещ – и ми каза, че това клипче е монтирано и оформено от напълно суров материал, сниман с телефон…от изкуствения интелект…
…аз направо изтрих клипчето. Не си и помислих да го гледам.
А на момчето написах в чата на фейсбук: Виж, мойто момче. Повече не си играй с това, изкуственият интелект е страшен враг на човека. Най-страшен.
Всъщност точно тогава именно това момче ми изпрати речта на Илон Мъск в която той сравнява ИИ с ядрените бомби. Но в същото време усетих една странна амбивалентност в отговорите му. Той цитираше Мъск, но никак не мразеше изкуствения интелект и не си личеше да смята да се откаже от него.
Тогава се сетих за думите на големия и мъдър писател и психиатър Любо Канов. Той във фб казваше неотдавна (цитирам по памет): Нашето вече е минало. Но нашите внуци…за тях това ще бъде новото нормално. И това е страшното.
калин т. за галерия
