Изкуството да мразиш себе си: Как се създава розов елф
Едно време, в добрите стари времена, изграждането на империя е било мръсна работа. Изисквало е армии, а туземците, кой знае защо, са имали досадния навик да се съпротивляват. Било е скъпо и е оставяло неприятни петна по историческите хроники.
Днес, слава на прогреса, Империята вече не работи така. Тя има HR отдел и изпраща мисионери. Да си представим един такъв мисионер. Нека го наречем условно господин Барозу.
Мисията на господин Барозу
Той не пристига с танк, а с полет на Lufthansa, в безупречен костюм и с усмивка, пълна с разбиране и загриженост. Неговата работа не е да завладява, а да открива. Да се разхожда из новите, перспективни територии и да търси перфектния местен кандидат.
Профил на идеалния кандидат (наричан условно „Бай Иван“):
Господин Барозу не търси лидери или герои. Той търси нещо много по-ценно – човек с патологичен комплекс за малоценност.
Идеалният Бай Иван е полуидиот с Едипов комплекс, който изпитва дълбоко, почти физическо отвращение към своя баща – грубата българска действителност. Той мрази родната бащината къща.
В същото време е безумно, почти сексуално влюбен в развратната си майка – Европа. Той мечтае да убие своя просташки баща (миналото и традициите си), за да може да легне в леглото на величествената европейска блудница.
Най-голямата му мечта е тя да го потупа по главата и да му каже: „Браво, моето момче, ти не си като другите тук.“
Процесът на вербуване: От Бай Иван до „Ванко, розовият елф“
Щом господин Барозу забележи своя Бай Иван (най-често в някое НПО, където той разпалено громи „ориенталския ни манталитет“), процесът започва.
Бай Иван се изпраща на семинар в Брюксел или на „обучителен курс“ в някое немско градче.
Там получава малък, но престижен „грант“, за да изследва нещо неразбираемо, но много важно, като например „Ролята на наратива в посткомунистическото гражданско общество“.
Там той научава няколко основни неща:
Да произнася правилно думи като „евроатлантически ценности“, „реформи“ и „върховенство на европейското право“.
Да разпознава всяка форма на национален интерес като „хибридна атака“ на Москва.
Да нарича всяко несъгласие с неговата позиция „език на омразата“ и „дезинформация“.
След няколко седмици Бай Иван се завръща. Но той вече не е Бай Иван, а “Ванко, розовият елф“.
Облича се странно, говори с тънък, леко истеричен глас и гледа на сънародниците си със смес от съжаление и погнуса.
———-
Ванко, розовият елф, започва своята мисия.
С плам на новопокръстен, той започва да обяснява на останалите „примитивни“ българи колко са изостанали.
Той е най-яростният защитник на всеки интерес на Империята.
Той пръв ще поиска да се затворят нашите заводи, защото „не отговарят на екологичните норми“, и пръв ще аплодира отварянето на поредния чужд супермаркет.
————-
Анатомията на безгръбначният лакей
Погледът на Ванко, розовият елф към собствения му народ е пропит с погнуса, подобна на тази на аристократ, попаднал случайно в селска кръчма.
Народната песен за него е просто „примитивен вой“, а миризмата на домашна баница предизвиква у него мигрена и копнеж по „фините аромати“ на брюкселската кухня.
Той не вижда история и традиции, а само „ориенталски остатъци“, които трябва спешно да бъдат изкоренени.
За него бедността на сънародниците му не е следствие от грабеж, а е генетичен код.
Те са в калта, защото самите те са кал.
Те са бедни, защото са мързеливи, и са слаби, защото са прости.
Тази вяра го освобождава от всякаква съпричастност и му дава моралното право да ги презира от висотата на своя новопридобит „европейски мироглед“.
За да докаже своята вярност и да избяга от собствения си произход, той е станал най-ревностният страж на имперската догма.
Той е този, който взима сухата брюкселска директива и я превежда на езика на „светлото бъдеще“ и „необратимия цивилизационен избор“.
Той е този, който ще аплодира затварянето на поредния ни завод, наричайки го „болезнена, но необходима стъпка към модерна, зелена икономика“.
Той е този, който ще заклейми всеки опит за защита на националния интерес като „примитивен национализъм“, „ганьовщина“ и, разбира се, „руска хибридна атака“.
Най-голямата му трагедия е, че той искрено вярва в своята мисия.
Той си мисли, че като повтаря мантрите на господаря, седи на една маса с него, баз да осъзнава, че за господаря масата има само две страни: тази, на която се вечеря, и тази, от която се сервира. А той никога няма да бъде поканен да седне.
———-
1. Екзорсизмът над всичко родно
За Ванко, розовият елф, родната култура не е просто нещо старо. Тя е първороден грях, демон, който трябва да бъде прогонен с молитви и брюкселски директиви.
Той чува звука на каба гайда като „азиатски вой“, който предизвиква у него физическа болка и алергична реакция.
За него хорото не е танц, а „племенно ритуално подскачане“, което спешно трябва да бъде заменено с организиран тиймбилдинг.
Ако види кукер, той няма да се снима с него, а ще се опита да го изгони със светена вода и доклад до съответната европейска комисия за „нерегламентирани езически практики“.
Миризмата на домашна баница и чубрица за него е „ароматна агресия“, газова атака срещу финия му европейски нос.
Той мечтае за свят, в който всички миризми са пастьоризирани и опаковани в лъскави кутии, а единствената храна е рукола с киноа и дресинг от нар.
За него 1300 години българска история не са епос, а дълъг списък със софтуерни бъгове, които най-после трябва да бъдат изчистени с новия ъпдейт от Брюксел.
2. Евангелието според последния меморандум
Като всеки истински проповедник, той е майстор на теологията.
Неговата работа е да обясни на „туземното население“ защо страданието всъщност е благословия, а грабежът е божествено провидение.
Когато се затваря поредният ни завод, той не вижда трагедия. Той вижда ритуално жертвоприношение на олтара на Зелената сделка – свещен акт, който ще умилостиви боговете на климата в Давос.
Когато чужда компания получава земята ни и златото ни за жълти стотинки, той не вижда разпродажба. Той вижда привличане на стратегически инвеститор, който носи „ноу-хау“ и „цивилизация“.
Когато милиони млади българи напускат страната, той не вижда демографска катастрофа.
Той вижда благословия, наречена „свободно движение на работна ръка в рамките на Съюза“.
3. Ловът на еретици
Най-важната му роля е тази на главен инквизитор. Неговата задача е да открива и изгаря на кладата на общественото мнение всеки еретик. А еретик е всеки, който дръзне да:
Обича родината си, без да се извинява за това. (Диагноза: Примитивен национализъм)
Иска българските деца да учат истинската си история, а не редактираната версия, одобрена от някоя комисия. (Диагноза: Руска хибридна атака)
Смята, че България трябва да има собствени интереси. (Диагноза: Популизъм и антиевропейска реторика)
Неговите оръжия не са мечове и копия, а етикети: „ганьо“, „русофил“, „изолационист“, „конспиратор“.
Той не те праща в затвора, а те „кенсълва“. Което е много по-модерно.
И в центъра на цялата тази трагикомедия стои една трогателна, почти детска вяра.
Той искрено си мисли, че като крещи най-силно от всички, като мрази най-страстно всичко родно и като служи най-усърдно, един ден господарите в Брюксел ще го забележат.
Ще го потупат по главата и ще го поканят да седне на голямата маса.
Той не разбира, че в техните очи той е просто най-смешният експонат в зоологическата им градина. Удобен, докато повтаря репликите си. Забавен в своя фанатизъм.
Но когато златото бъде изнесено и гората – изсечена, те няма дори да му оставят ключовете, за да мете празната къща.
Просто ще му сменят паролата за Wi-Fi. А това за него ще бъде по-страшно от смъртта.
В очите на имперския администратор, той е просто най-полезният полуидиот от туземците.
Империята е постигнала своята цел. Тя не е имала нужда от нито един войник.
Нужен ѝ е бил само един комплексиран Бай Иван, който мечтае да убие баща си, за да впечатли новата си майка.
Nik Ray