Изхвърли обидите високо … като бухалки в зрелищно съчетание!
Нека отлетят, нека се завъртят из въздуха, да направят няколко грациозни превъртания … и да изчезнат, без да се връщат обратно в ръцете ти.
Не ги хващай пак. Не ги задържай. Те не са част от финала, те не са част от аплодисментите, не са част от твоя път напред.
Лекотата е избор.
Изпълни своето съчетание с мир, със сила, с елегантността на някой, който знае кога да пусне тежестта и да продължи танца си.
Днес, на Сирни Заговезни, ден за прошка, светът за миг притихва. Прошката не е просто акт. Тя е пренареждане на нишките, които ни държат свързани с времето, с другите и с нас самите.
Да не простиш, означава да съхраняваш в себе си чуждите грешки … като кутия, пълна със счупени, остри стъкла. Докосваш я – порязваш се. Затваряш я – тя ти тежи. И докато я носиш … ти чувстваш как стъкълцата се движат вътре из теб … как те раздират невидимо, макар и никой отвън да не вижда това.
Но ако разтвориш ръце и ги пуснеш … всичките тези остри стъкълца … ако ги хвърлиш във въздуха и оставиш вятърът да ги отнесе, тогава ще видиш … как болката винаги е имала криле и е чакала … момента … за да отлети.
Хвърли ги тези обиди и болки, разпилей ги, разкарай ги … успокой се.
Светът е пълен с “културни минималисти” … които обиждат … и “изследователи на задънени улици” … които нараняват … но този факт, но би следвало задължително да става трагедия. Нали? 🙃
Защото ти имаш избора да простиш!
Физиологията на прошката е нещо за което много обичам да пиша. Тя е нежна и безпощадна едновременно. Когато не прощаваме, телата се втвърдяват, кортизолът се покачва, нервите се обтягат, като струни на цигулка, готови да се скъсат, сънят става плитък, а сърцето говори с езика на тъгата.
А когато простиш, нещо в теб се отпуска, променя посоката, омеква като акварелна, пролетна тъкан, през която вятърът нежно минава … красиво, свободно. Блуждаещият нерв – този разкошен скитник из тялото, този тих диригент на вътрешния ни свят, изпраща сигнали за мир, за покой и възстановяване. Кожата се изчиства, сънят се задълбочава, тялото започва да си припомня какво означава лекота. И цялото ти същество се хармонизира, се възстановява, точно както трябва да бъде.
Прошката е тайна алхимия. И не, тя съвсем не е слабост. Тя не е малодушие.
Тя е най-голямо геройство, защото изисква да бъдеш по-голям от болката, която са ти причинили.
Днес е денят. Излезте навън. Пусни болката да се разтвори в простора. Остави тялото ти да запомни този момент. И когато вечерта слезе над града, над селцето, над твоя вътрешен мир … ще почувстваш нещо тихо и светло в себе си.
Това е прошката.
Тя винаги е била там.
Чакала е само … теб … и твоето осъзнаване.
А най-хубавото?
Прошката е заразна.
Когато някой види, че ти избираш да бъдеш по-голям от болката, че надмогваш обиди със стил, че намираш финес, за да се усмихнеш и продължиш, шансът другите да направят същото магически се увеличава.
Бъди по-голям от болката.
Очарователно е.
И дълбоко здравословно.
Прекрасна неделя от Неделя.
Неделя Щонова