Не е добре, никак не е добре това, че ми е безразлично за протестите на десните. А в едно друго предишно лято и аз бях на протести – не само бях, ами си скъсах гьона от протестиране и писане. И някои от тия същите десни, за които ми е безразлично днес, бяха някъде там.
Безразлично ми е, а след десет минути вече никак не ми е безразлично.
За пръв път му чух името на тоя Благо Коцев – кмета на Варна, когато го арестуваха. Добре изглежда, няма вид на мутра, напротив – интелигентно изглежда, а не просташки. Водят го с белезници и ми е безразлично.
После се сетих, че във Варна имаше един Портних, па преди някакъв Гуцанов се мотаеше из съвета. Такава вихрушка и омесване, такова редуване на „затвори“ и „висини“, че човек се обърква – жал ли да му е, или да се радва.
Като арестуваха зам.-кмета на София и кмета на Варна – и двамата от ПП, си казах – майната му, така им се пада. После си викам – аз в началото много харесвах ПП, даже писах колко е свестен Кирил Петков, защитавах му канадското гражданство едва ли не. А сега още малко и ще се зарадвам, че и те са окаляни.
На бившия ни премиер – академик Николай Денков, винаги съм гледал с насмешка. Струвал ми се е измислен, нагласен, някак комиксов човек ми е изглеждал. Такъв, дето все гледа да се вреди, все да приказва благо и сладко, да мишкува, а като стана министър-председател, освен всичко друго му пролича и че е перушина. Мислете си каквото искате за перушината.
А днес ми дожаля за същия тоя академик Денков, като го чух как говори от трибуната на Народното събрание, как плаче, че е атакувана демокрацията, че се извършват политически арести. Дожаля ми и ми се стори като едно пребледняло врабче, което писука, за да го чуят чак в Брюксел.
Не е за вярване, но ми е било жал и за Бойко Борисов – един-единствен път – когато го беше яко закъсал по време на протестите и една зима, прав до джипката си, сам като притиснато животно и затрупван от сняг, говореше такива приказки, че сякаш се прощаваше с нас. И тогава ми дожаля за него – само тогава.
Самият начин, по който разказва за арестуването си – той не говори, а хрипти, ме отблъсква и не изпитвам никакво съжаление за това, че е бил арестуван. Но тогава, когато от партиен вожд се превръщаше в снежен човек, ми е било жал за него.
Хем ми е било смях, хем ми е било жал, като съм гледал как глупави хорица с много, ама много нисък капацитет, ръст и обем се напъват да бъдат източни мъдреци, да говорят с метафори, да се пулят и да мигат с очи и да се „представляват“, както казват по нашия край, за това, дето не са.
Гледал съм ги през годините как от брадясали и космясали, с пуловери и дънки, от палячовци и шутове, от глупаци и проститутки се мъчат да се превърнат в достопочтени и нафукани дами и господа. Незабравими в моята душа ще останат политическите проститутки, които знаят, че са такива, и умират от кеф, че ние няма да смеем да им го кажем. Разчитат на страха ни. И най-смешното от всичко е, че много обичат да се снимат, да гледат образа си по телевизията и да говорят, и да не спират да говорят.
Какъв магаре трябва да съм, че да седна да си правя анализ на моментните състояния? Но го правя, защото е убийствено човек да не мърда нагоре и надолу, да не скача, да не се вълнува, да не обича и да не мрази и да не се влияе от събития и ситуации. И в края на краищата – да не е човек. Страшничко е човекът да не е човек.
Няма да спра да се разкъсвам от мъка, че многопартийната система – така наречената многопартийна система в нашия, български вид, нацепи обществото ни на клечки и на трески. Алчността, лъжата и беззаконието ни смразиха един с друг, направиха така, че не си вярваме, дадоха на всички ни по един кибрит в едната ръка и по един парцал с бензин с другата – запали парцала и го хвърляй по тия, които мразиш.
Как само се сринаха пред очите ми авторитети, как институции, които трябваше да бранят демокрацията, се превърнаха в гнили и вонящи блата.
Да нямаш ти доверие на полиция, на прокуратура и на съд, да гледаш как глупаци, манекени и живи тапети стават министри и дрънкат глупости, да обедняваш и да се обезверяваш и да ти приказват, че успехите са страхотни и Градът на слънцето е хей там – зад завоя. Зад завоя след Нова година.
Това, че се разделихме и се дебнем като вълци, и това, дето се преструваме, че всичко ни е наред, е за голямо мразене и за голяма мъка. И за съжаление от всякакъв род и вид.
След това – какво друго да каже човек?
Николай Милчев
