Филантропът-спекулант се оказва най-обикновен играч на зарове с изгубени илюзии
Унгарският евреин знае да манипулира парите, но изглежда сляп за голямата политика
На 86 г. Джордж е на нож с данъчните убежища, но таи парите си на Каймановите острови
Да се твърди, че Джордж Сорос е станал милиардер за един ден, е твърде преувеличено – начинанието му е отнело само няколко часа. Светът знае и още помни този паметен за планетарните финансови спекуланти ден – 16 септември 1992 г. или „Черната сряда“ за Банката на Англия, тоест Централната банка на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия.
Малцина обаче знаят, че Джордж Сорос е загубил същите пари, пак 1 млрд. долара, от Доналд Тръмп през 2016 г., долу горе за времето, през което ги е спечелил 24 години по-рано. Но да караме подред, доверявайки се на анализа на двете събития на младия журналист от парижкия в. „Льо Фигаро“ – Пол Сюджи. Едва навършил 62 години, унгарският изгнаник с еврейски корени, който е учил икономика в Лондон, финансирайки обучението си с работа като спасител по плажовете на Албиона през лятото и амбулантен търговец през зимата, просто залага на фалита на националната монетарна институция на Острова. Сорос прозира голямата далавера в заформящите се след Втората световна война международни финансови пазари някъде през 1950 г., когато регистрира в Ню Йорк малка брокерска фирма. Постепенно прави име на вещ в занаята, трупа пари търгувайки с петролни акции, а след това залагайки на придобиване и сливания на позакъсали, но иначе с перспектива да заработят добре с подходящ мениджмънт индустриални предприятия. А медиите по света го наричат „Човекът, който разби банката на Англия“ и той вписва със златни букви името си в букварите по финансови спекулации вечерта на споменатия 16-ти септември 1992 г.
Виждайки отслабването на валутата си спрямо някогашната германската марка, сутринта на този ден Банката на Англия реагира, като с цел стабилизиране на родните пари започва масово да изкупува британски лири, които са значително надценени в сравнение с реалната икономическа ситуация на Обединеното кралство.
За тази, последната подробност, си дава сметка Сорос, разбира ползите, които може да извлече от нея и създаденият от него инвестиционен „хедж“ фонд “Quantum” залага срещу паунда, привличайки в схемата още мощни фондове и дори най-големите американски банки „JP Morgan“, „Bank of America“ и др. Събират заедно около 10 млрд. британски лири и осъществяват т.нар. къса продажба – „Quantum” веднага продава паундите срещу марки и френски франкове с надеждата, че английската валута ще се обезцени и когато няколко часа по-късно това се случва, ги изкупува обратно, прибирайки разликата на стойност 1,1 млрд. долара, причинена от обезценяването.
Банката на Англия, която не е предвидила „атаката“, няма друг избор освен да обяви нещо като фалит, изразяващ се в обявените в 19 часа на „онзи ден“ от министъра на финансите на Обединеното кралство намаляване на лихвените проценти и изтеглянето на паунда от Европейската парична система. Избухва международна криза, като пет други европейски централни банки са принудени да девалвират валутите си, а Джордж Сорос става милиардер. Финансовият му успех го прави по-уважаван, а може би и по-страховит, отколкото много държавни глави, като влиянието му в икономическите среди надминава това на повечето национални лидери от онова време.
Доказва го лекцията, която той изнася през пролетта на 1997 г. в прочутия парижки университет „Ла Сорбона“. Да говорят за икономика там са поканени тогавашния президент и тогавашния премиер на Франция – Жак Ширак и Едуар Баладюр, но тяхното присъствие въобще не буди интерес. А като истинска рок-звезда е посрещнат Сорос, като заради него организаторите съкратяват до минимум времето на останалите участници във форума. Но видиш ли ти, недоволен от това, че е предизвикал поредица от национални парични кризи, изведнъж Джордж Сорос се представя за реформатор на капитализма, който смята за отслабен от „пазарния фундаментализъм“. Говори за него и го осъжда в края на миналия век в статия, в която критикува остро прекомерното доверие на икономическите играчи в саморегулиращите се механизми на пазарите. Осъжда и т.нар. дерегулация на пазарите и финансите, сторена от Маргарет Тачър и Роналд Рейгън, без която, парадоксално, Сорос не би натрупал милиардерското си състояние.
Но както пише Пол Сюджи, милиардерът не е непознат за парадоксите и противоречията – докато неговото прословуто „Отворено общество“ субсидира неправителствената организация „Трансперънси интернешънъл“, предприела кампании срещу данъчните убежища, в същото време Сорос е притаил печалбите си в две от тях – Каймановите острови и остров Кюрасао! Сякаш чрез филантропия той се стреми да се амнистира за съучастието си в отричана от него като порочна стопанска система, която го е направила толкова богат – подчертава 29 годишното свежо перо на „Льо Фигаро“. Но според Пол Сюджи със сигурност Джордж Сорос не успява да се превърне в големия интелектуалец и влиятелен политик в сянка – признания, към които винаги се е стремял. Защото се оказва, че базираните общо взето на социален маркетинг и пазарен инстинкт финансови умения, не могат да имат голям успех в обществения и политическия живот, за налагането в който е нужно друго – харизма, ясна визия, убеденост, откритост, такт и т.н.
Така например в края на миналото хилядолетие някои социологически проучвания показват, че в 80 до 90 % от случаите при президентски вот е избран онзи кандидат, който е събрал най-много пари за кампанията си. И Джордж Сорос прегръща това заключение, като започва сляпо да инвестира голяма част от огромното си лично състояние в подкрепа на Демократическата партия и по-специално на кандидатите й за президенти. Първи през 2004 г. е Джон Кери, за когото спекулантът-филантроп похарчва нахалос огромната за тогава сума от 12 млн. долара, тъй като е избран републиканецът Джордж Буш. После има известен успех с Барак Обама, но въпреки вложените много милиони, се проваля с гръм и трясък през 2016 г. с Хилъри Клинтън и през 2024 г. с Камала Харис, все срещу Доналд Тръмп, изръсил се доста по-малко от конкурентките си.
В интерес на истината, Джордж Сорос е най-яростният опонент на Тръмп от началото на политическата му авантюра. Поканен на форума в Давос в навечерието на първото встъпване в длъжност на американския президент през януари 2017 г., Сорос го нарича „чирак-диктатор“, чийто мандат ще се „провали“ заради „противоречивите му идеи“. По онова време вече се говори за това как пазарите ще реагират много негативно на очертаващата се евентуална търговска война с Китай и съчетавайки спекулативната си тръпка с някакво неоправдано предусещане за провал, Сорос залага страшно много пари в провала на Тръмп. По-специално той е убеден в срива на американските акции на борсите след избирането му, неговият хедж-фонд започва серия от „къси покупко-продажби“ и според в. „Wall Street Journal“ тази пагубна идея му струва към милиард долара загуби. Просто защото американските фондови пазари не само не се сриват след възкачването на неговия враг на президентския пост, но дори са въодушевени. Ами спадовете в секторите, „застрашени“ от протекционизъм като тежката индустрия и автомобилостроенето, бързо са компенсирани от оповестените от Тръмп политики на дерегулация и подкрепа на растежа, а индексът „Dow Jones“ скача нагоре още в деня след изборите.
Политически победен, Сорос е икономически опроверган, а кесията му олеква със спечеления някога от Англия милиард долара. Защото Джордж Сорос не вижда, че правилата на играта са се променили, че Доналд Тръмп е майстор – бизнесмен, решил да постави националната власт обратно в центъра на управлението на икономиката, възвръщайки контрола върху нея, дълго време оставен на спекулантите и пазарите. Което според Пол Сюджи в края на краищата означава, че от самото начало Сорос не е бил нищо повече от добър участник в доста сложна игра на зарове. А в подкрепа на тезата си за тази ограниченост журналистът от „Льо Фигаро“ цитира самия Сорос, който преди 30 г. в интервю за конкурентния в. „Льо Монд“ отказва да предскаже бъдещето на долара с думите: „Никога не говоря за това и обикновено твърдя, че го правя, защото думите ми биха имали твърде голямо влияние върху пазарите. Но истината е, че нищо не знам!“
Автор: Румен Михайлов
trud.bg