Капанът „Епщайн“ щракна за Тръмп
Изчаках да се появят допълнителни новини по сагата „Епщайн“, преди да коментирам възможните хипотези и сценарии. Първичната емоционална реакция често води до погрешни изводи – както казва Умберто Еко: „За всеки сложен проблем има едно просто решение – и то винаги е грешно“. Това важи с пълна сила и за политическото анализиране на взривоопасни теми като тази.
Преди дни американският президент Доналд Тръмп направи опит да сложи точка по темата с разсекретяването на материалите около Джефри Епщайн. В публикация в Truth Social той нарече възникналата истерия „изфабрикувана от политическите му опоненти“. В същото съобщение Тръмп отклони вниманието към Демократическата партия, заявявайки: „В продължение на години Епщайн се появява отново и отново… Обсъждането на този случай служи като реклама за документи, съставени от Обама, Хилъри Клинтън, Джеймс Коми, Джон Бренън и други фигури (както и) от администрацията на Джо Байдън“, пише той.
Проблемът обаче вече не е просто политически. По време на предизборната си кампания Тръмп пое ясен ангажимент за пълно разсекретяване на досиетата „Епщайн“, за които се твърди, че съдържат силно компрометираща информация за елитни кръгове в САЩ и Европа – включително случаи на трафик на хора, педофилия и други престъпления с транснационален характер.
Днешното му отстъпление от това обещание поражда сериозни въпроси. Ето няколко възможни хипотези за поведението му:
Една от вероятните причини Тръмп да забавя или спира разсекретяването може да е стремежът му да защити свои приближени – или финансови донори, които фигурират в клиентския кръг на Епщайн. Ако бъдещите разкрития ударят тежко по консервативния лагер, включително самия него, това би компрометирало президентството му.
През юни Илон Мъск написа в X, че документите не се публикуват, защото „може би замесени е действащият президент“. Постът бе изтрит малко по-късно, но остави след себе си отчетливо усещане за крита истина, която едва се сдържа под повърхността. Всъщност името на Тръмп се тиражира отдавна, че е бил част от кръга от близки или познати на финансиста.
Друга, по-рационална хипотеза: съдържанието на досиетата е толкова чувствително, че би могло да бъде използвано от чужди разузнавания за изнудване или натиск. Опазването на тези данни от пълно разкритие може да е част от стратегия за национална сигурност — колкото и лицемерно да звучи в контекста на обещанията за „изчистване на блатото“.
Тръмп е прагматик. Досиетата може да са запазени и като лост – инструмент за натиск в бъдещи преговори с влиятелни личности от Вашингтон или международната сцена. Подобна игра обаче е изключително рискова – както за репутацията му, така и за цялата му политическа конструкция.
Най-взривоопасната хипотеза дойде от журналиста Тъкър Карлсън, който буквално разтърси политическото поле, заявявайки: „Епщайн е работил за разузнавателни служби, може би не за американски. Очевидно е, че е свързан с чуждо правителство… и всички във Вашингтон мислят, че това правителство е Израел.”Намекна още, че е бил съпричастен към МОСАД.
Съвпадение или не, темата за разсекретяването на досиетата Епщайн внезапно изчезна от новинарския поток и мина в полето за консервация малко след посещение на израелската делегация във Вашингтон, водена от премиера Бенямин Нетаняху. Въпросът остава деликатен, но не и невъзможен: дали темата „Епщайн“ не е била предмет на разговори между САЩ и Израел? Ако да — кой диктува тогава условията? Тел Авив ли е партньорът, или Вашингтон е в позицията на зависимия? Отговорите поставят американската власт в неизгодна позиция.
В последните седмици става все по-ясно, че президентът Тръмп затъва в нерешени вътрешни скандали. Темата „Епщайн“ поставя под съмнение едно от най-силните му послания – това за изчистването на „дълбоката държава“. Вместо отговори, днес той предлага мълчание и пренасочване на вниманието към второстепенни теми.
Не е изключено да станем свидетели на яростно външнополитическо говорене спрямо Москва или Пекин – в опит скандалът да бъде потопен в медиен пушек. Последният пример: изтеклият „съвсем случайно“ запис от предизборната кампания, в който Тръмп намеква за възможен военен удар срещу Москва или Пекин. Само че ефектът от подобни ходове с външнополитически димки вече е изчерпан – ядрото на MAGA-движението започва да задава лавина от въпроси. И настоява за обещаното. А бягството от поета отговорност е опасна игра за Тръмп.
Истинският въпрос не е само дали той крие информация, а защо. Мълчанието не може да се превежда като тактическо изчакване, а може са се тълкува и като форма на съучастие.
Капанът „Епщайн“ е отворен за Тръмп. Или вече щракна?
Неразсекретените документи са само началото. А в окото на бурята стои президентът, който години наред уверяваше американците и света, че ще пресуши „блатото“. Днес рискува да бъде обвинен, че пази неговите най-мрачни тайни.
Каквото и да се случи оттук нататък, щетите вече са за сметка на републиканеца.
Скандалът не просто не е приключил — той тъкмо започва. В случая с Тръмп мълчанието по темата не е злато, а катран, който се лепи по него и консервативния му завой, т.е. вместо да пресуши блатото, блатото ще го потопи.
Валентин Кардамски