Пейзанът с пушката от рекламите за „Леки“ е готов да утрепе всеки нещастник, който се усъмни в качествата на любимата му наденица – и ние изобщо не бива да се съмняваме, че ще изпълни заканата си.
Чува от телевизора, че за направата й се използват подправки – и незабавно зарежда пушката си: „Тва се викат миризми!“ – реве горилата, сега пък вече е цензор на езика – на „македонския“ или българския, това не става ясно.
В рекламите неизменно му партнира един нетърпимо свадлив бабишкер, понякога и едно младо момиче – внучката, която пита баба си, защо някои идиоти, примерно българите, викат картоф на „комбито“. Оти, мама им стара? Бабата не вдява, но очевидният отговор е, че българите искат да затрият великия македонски език.
Във финала на всяка реклама пейзанът с пушката ръфа сладострастно наденица и произнася сакралното си заклинание „Ке умрем за нея“ – за наденицата, а не за Македония. Наивно ще бъде да очакваме второто – а и самите рекламисти гениално са ни подсказали, че това не е възможно. Те ни оставят сами да се подсетим за наложения от Скопие комично-куриозен характер на „македонския казус“ и изобщо на митарствата на Македония.
Всъщност, струва ли си „да умрем за нея“?
И този ли, дето изпразва пушката си накъдето му скимне – точно той ли – носи македонската идентичност, за която толкова примират властниците от Северна Македония?
Сещам се за едно страховито предупреждение на Труман Капоти в предговора към сборника му „Кучетата лаят“, най-общо казано – за опасностите, ограниченията и дори проклятията на приписаният, на наложеният ти идентитет. Все едно, птица да се убеждава/самоубеждава, че е куче – пише Капоти.
Нека бъдем справедливи. И нашата идентичност понякога не е по-ясна/ по-чиста – ако имаме предвид дори само предателството, което извърши ПростоКиро, подучен от подлите съвети на френския президент Макрон – и, в крайна сметка, успя да подтикне безволевите фигуранти в Парламента да се откажат от правото ни на вето срещу приемането на Северна Македония в ЕС.
И сега вече скопяни спокойно продължават да твърдят, че ке умрат, но няма да се откажат от идиотските манипулации, с които изтезават Историята ни.
Само похабихме част от и бездруго окъсялото Българско Време в несмислени разправии с тях – след като беше ясно, че няма никакъв шанс „дебата“ да се извиси над миризмите.
Това бе неизбежно, щом допуснахме едно политическо кутре като Кирчо, с неговата пък съвсем неясна идентичност да представя българските интереси.
Светът очевидно е полудял – щом оня, който ке умре от преяждане с наденица и другият, който е преял от собствената си ограниченост и безотговорност, трябва да изглеждат като арбитрите в един съдбоносен спор.
Ке умрем за нея…
Може да ви се стори странно, но намирам връзка между темата за идентичността и вече отдавна забравените кампании на американското посолство отпреди 6-7 години, на които много се разчиташе, но те нямаха никакъв ефект. Посланията им бяха съответно „Те ще променят България“ и „Силата е в теб“. И двете кампании силно намирисваха на соцпропаганда, тъй че със сигурност са се харесали на макето, който така стръвно пази с пушката си „миризмите“. Но основният проблем – този за идентичността – пак си остана забравен.
На едно население, което все повече не желае да се преструва на Народ, трудно можеш да продадеш лафа „Силата е в теб“.
Впрочем, подобна фраза е подходяща по-скоро за кандидат-президентска надпревара в САЩ, отколкото за каквато и да е употреба в държава в насипно състояние, в каквато все повече се превръщаме. И това не може да бъде променено по никакъв начин.
Народът просто се е предал – вдигнал е ръце от всичко, сякаш вече не се интересува дори от собственото си оцеляване. Вижте какво правят онези, които трябва да „променят“ България: младите лекари честно и ясно предупредиха, че напускат – страната, нас – останалите, в някаква степен дори и себе си. И ще го направят – и ще са прави, сто пъти ще са прави. Само една нова и още по-солидна „Желязна завеса“ може да предотврати бягството им.
Младите лекари са наясно и с нещо друго – какви ще се резултатите от едно публично допитване до властниците, в което те трябва да отговорят на един-единствен въпрос: „Кое е по-важно за националната сигурност – самолетите Ф-16 или децата?“ Не е трудно да се познае, какъв ще е отговорът. Няма друга държава, която така безжалостно да похабява/ профуква бъдещето на децата си.
Само ги вижте какво правят с Националната детска болница – още не са я започнали, а вече се дърлят, кой повече ще открадне. После някак ще я подкарат с вечните оправдания и глезотии – сякаш строят Хеопсовата пирамида.
Междувременно, ще продължава разсипията с Ф-16. Ще заръчат на властниците ни да ги купуват, още и още – и те ще ги купуват и чинно складират.
Сега уж чоплят всяка подробност около Националната детска болница – но има един проблем, върху който изобщо не разсъждават: дали е уместно и перспективно цялото детско здравеопазване да се събере само в София? Това със сигурност ще разсипе детските клиники в страната, болницата ще изсмуче всички детски лекари.
Ето една идея, която може донякъде да омекоти този пагубен ефект: отсега да се предвиди закупуването на един мощен авиоотряд от медицински хеликоптери, за да има възможност и бедна и вече очевидно изоставена България да се добере до Болницата.
Защото отдавна вече е неоспорим факт, че страната фатално и необратимо е разломена на няколко проспериращи големи градове и на все по-оскотяваща Низина.
Иначе, докато се пръкне Националната детска болница децата неудържимо нахлуха в рекламите – доколко е морално използването им е друг въпрос. С възторжените си гласчета те могат да продадат доста боклуци.
Могат да бъдат използвани и за други цели – например, за късни пощипвания на многострадалното Минало. Макар че, напоследък много по-често наблюдаваме друга тенденция.
Иронизирането, пренебрегването и унижаването на „ония години“ вече сякаш не върши работа. По-скоро се поощрява интереса към неща, които са били отличителни за онова Време – например „Бомбичката“-“Шуменско пиво“ и други бири, крем за бръснене „Каро“ и др.
Така върви една реабилитация на Миналото – дали съзнателна или не, трудно може да се каже.
Но несъмнено това си е едно рисковано начинание. Най-малкото могат да загубят младите консуматори. Но, ако пък ги спечелят, ако по този начин ги поощряват да се превърнат в обективни оценители на Миналото, неподвластни на свинщините на безскрупулни манипулатори – е, това направо ще бъде един истински преврат…
А той може да възстанови и част от отдавна погубеното ни достойнство като държава – и един ден дори да се чуе възгласът „Ке умрем за нея“.
Сигурно пак ще го изкряска някой луд – но то така се започва.
Кеворк Кеворкян
www.kevorkkevorkian.com
