Хипернамаляването на печалбите доведе до исторически връх на конкурентоспособността
Исторически Пекин винаги е приоритизирал сигурността на доставките
Когато Китай пусна гигантския язовир „Три клисури“, това беше световна новина. По номинален електрокапацитет язовирът е най-големият в света с инсталирана мощност от 22 500 мегавата. За сравнение, АЕЦ „Козлодуй“ е над десет пъти по-малък източник на електричество със своите 2000 мегавата инсталирана мощност.
Проектът „Три клисури“ е толкова мащабен и задържа такова огромно количество вода, че предизвиква – макар и миниатюрно – забавяне на въртенето на планетата.
Като знаем тези факти, сега следва да отчетем индустриалната новина на изминалите дни – Китай започва строежа на каскада от пет язовира в Тибет, която ще е три (три!) пъти по-голяма от „Три клисури“. Мегаязовирът на река Брахмапутра ще струва умопомрачителните 167 милиарда долара.
Прогнозите са обектът да има капацитет от 70 гигавата енергия. Което, както отбеляза „Блумбърг“ тези дни, е повече от цялата електропреносна мрежа на голяма държава като Полша, например. Това ще бъде и най-големият енергиен проект в историята на човечеството.
Оставям настрана всички геополитически (например с Индия и Бангладеш) въпроси, екологичните въпроси, морално-етичните въпроси, които такъв проект повдига. Тези теми са важни и трябва да се обсъдят, но искам да използвам този мега проект с цел да онагледим един важен процес, който се развива в Китай и ще има отражение върху целия свят.
Исторически Пекин винаги е приоритизирал сигурността на доставките – разбирай: стимулирал е свръхпроизводство – пред печалбата. За управляващите в страната традиционно винаги е било много по-важно да имат голямо производство, отколкото да са на печалба от него. На тази ера обаче ѝ се вижда краят. С оглед на опустошителната имотна криза, която върлува в Китай през последните няколко години, локалното индустриално производство беше навлязло в онова, което все по-често се нарича „икономическа инволюция“. Китай има толкова многобройни и гигантски индустриални мощности, че те по естествен пазарен начин водят до убийствена конкуренция, която смъква маржовете на печалба до нива на фактическо отсъствие.
И стоманопреработвателните, и медопреработвателните концерни в последните няколко години влязоха в спирала на работа, заради самата работа. Печалба няма. В момента таксите за преработка на меден концентрат в Китай са толкова ниски, че можем да кажем, че на заводите им е горе-долу по-евтино да не работят въобще, отколкото да работят на тези цени. Този тренд имаше своята логика до един момент. Свръхконкуренцията и хипернамаляването на печалбите доведе до невиждан исторически връх на конкурентоспособността. С други думи – колкото евтино може Китай да произведе нещо, толкова евтино не може да го произведе никой.
Това заля света с китайски стоки и направи много държави зависими от евтината китайска продукция. Само по себе си това е инструмент за политическо влияние. Когато станеш зависим от дъмпинговите цени на Пекин, тогава убиваш собственото си производство и ако Китай реши да ти вдигне цените в един момент, няма да имаш избор, освен да платиш. Точно този момент чука на вратата. Но има и добра новина за нас, и съответно лоша за Китай. Необходимостта от вдигане на цените се случва не тогава, когато Китай иска, а тогава, когато вече няма накъде. Следователно все още имаме потенциал да се преборим с този потенциален проблем.
Китай си дава сметка, че това „работене заради самата работа“ вече не е устойчиво. Затова в момента основен приоритет на властта в страната е да пребори инволюцията. Заводите трябва да работят на плюс, а не на нула или минус, защото парите да се поддържа такъв дъмпинг взеха да привършват. Затова Пекин прави колаборация от ходове и мерки за справяне с инволюцията.
Първа крачка е стимулиране на търсенето. Това се прави с такива мегаломански проекти като мегаязовира в Тибет. При излизането на новината цената на желязната руда подскочи като млада булка, стигайки близо половингодишен връх. Това ще доведе и до по-високи цени на крайната продукция.
Второ, Китай започва политика по насърчаване на по-високите нива на надценки чрез координирано вдигане на износната продукция. Поради битността си на човек, който познава и следи отблизо процесите в металургията, имам поглед върху последните развития в сектора. От седмица насам китайците започнаха да вдигат цените на металните заготовки. Това от своя страна започва плавно да влече след себе си умерен ръст и при скрапа, който се ползва в условията на алтернативност от заводите при производство на арматура, ролони и метални плочи.
Трето, с поредица от вътрешни мерки правителството в Китай започна да ограничава локалното производство, принуждавайки металургичните гиганти да намалят заливането на пазара със стока, което автоматично увеличава цените и маржовете.
Това Китай да се справи с инволюцията, е ключово. Първо – ще намалее дъмпинговият натиск, който изяждаше маржовете на индустриалните предприятия в Европа и Америка. Второ – ще даде глътка въздух на самия Китай, който се вкара в редица макроикономически главоболия напоследък.
За нас в Европа този тренд е добре дошъл, защото все още имаме свои мощности в индустриалното производство, които да ни позволят да увеличим собственото си производство за сметка на оскъпяващите се китайски стоки. Въобще, от такова раздвижване в Китай ще спечелят всички. Разбира се, че има риск от инфлационен натиск – така е. Но това е по-малката беля, отколкото да няма производство или то да е джуджевидно. Здравословните нива на инфлация винаги са за предпочитане пред никаква инфлация или дори дефлация.
Въобще, в света вървят много интересни търговски процеси. Те се катализират и развиват под новите геополитически и стопански реалности, които се диктуват от Белия дом. Митата на САЩ карат всички големи играчи да започнат най-после да мислят за оправяне на собствената си къщичка, а не за икономически и политически интервенционизъм.
Къде е Европа? Европа се намира пред съдбовен избор. Пред нас има две врати.
Зад врата номер едно се намира продължаване на отчаяните опити за запазване на старата икономическа и политическа архитектура на света. Още зелени тъпотии, още бюрокрация, още клишета за „ценности и морал“, които са кухи, защото целят изграждането на морален императив по въпроси от чисто практически характер. Зад тази врата се крие тежък бъдещ провал. Да опитваш сега да връщаш неолибералния глобализъм в мейнстрийма на политиката и икономиката е като да си купуваш фабрика на 9-ти септември.
А врата номер две? Зад нея се намира суровият реализъм. Там има яснота, че Европа трябва да излезе от ролята си на континентален по мащаб „Дисниленд“, чиято икономика се движи само от туризъм. Трябва връщане на ролята на Европа като глобален индустриален лидер. Зарязване на бюрокрации и зелении, освобождаване на икономиката, дерегулация и стимули за развитие на индустриалното производство. В дългосрочен план това ще донесе просперитет и повишаване на благосъстоянието на европейските граждани.
За мен изборът през коя врата трябва да минем е съвсем очевиден. Надявам се и в Брюксел да разбират тези реалности.
Благодаря ви за вниманието по този въпрос.
Автор: Д-р Петър Кичашки
trud.bg
