Лека-полека въпросът за следващите президентски избори почва да набира сили. Открит е, така да се каже, ловният сезон за президенти. Във вихъра на клюката, на мълвата, на блъфа и на опипването на почвата из въздуха се въртят различни имена – засега все познати имена, и то по-скоро – разколебано познати.
Ако има нещо, което не може да бъде отречено на президента Румен Радев, е, че успя да превърне Президентството във фактор, с който, волю-неволю, се съобразяват политическите партии. През различни периоди Радевото президентство беше ту крепост, която трябваше да се атакува и превзема, ту някаква твърдина на надежда и упование.
Моите умерени уважения към всички предишни президенти, но те не превърнаха Президентството нито в твърдина за упование, нито в крепост.
Желев стана президент, защото Социалистическата партия отстъпи част от властта и защото така беше редно за пред Европа и Америка. Трябваше да се представяме като демократизиращи се същества.
Петър Стоянов стана президент по волята на Иван Костов. Иван Костов го беше яд на Жельо Желев и пусна по пистата пловдивския адвокат с китара.
Първанов стана президент заради кефа и егото на важни политически играчи, особено на един, вече абсолютно неважен. И при историка от Пернишко също имаше делкане на власт – ти на мене – аз на тебе.
А Плевнелиев стана президент, за да има кого да пляска по врата Бойко Борисов. Да не е малко да пляскаш по врата президента?
Опитвам се да си спомня какво точно с какво са останали в съзнанието ми тези президенти.
Жельо Желев – с Боянските ливади, на които клеветеше самозабравилото се СДС.
Петър Стоянов – с движенията, които го бяха накарали да научи – имаше такова характерно движение с дясната ръка напред. И с девиза „Той е“. Страшна категоричност и страшен номер. Като чуеш, че е Той – и не можеш да мръднеш. Пловдивският ни президент ще запомня и с това, че искаше от Иван да си каже. А Иван така и не каза нищо на нас – може би е казал нещо на Иваница.
Първанов го помня с различните му пушки и ловни приключения и най-вече с една отпуснатост и повратливост, характерна за ненадейно попадналите хора по върховете. Трябва да е ясно, че в България във властта се попада ненадейно – без изключения. Дори най-големите ни чешити, ръбове и твърдоглавчовци в политиката са били ненадейности, защото самата власт в малка България е плод на случайности отвън. Нашите политици, включително и президентите, могат да бъдат наречени вътрешни ненадейности под външно влияние.
Когато Плевнелиев стана президент, запомних, че тогавашната му жена каза нещо от сорта, че и той, и Бойко Борисов изобщо не стават за тая работа. Как да го призная за президент, като тогавашната му жена не го признаваше? В тъпите криминални филми, като стане много напечено, се явява Чистачът и избива всичко живо. В случая ролята на Плевнелиев също беше и е роля на Чистач – да върви след зулумите на патрона си ББ, да трие с един парцал мръсотиите и да говори срещу Русия.
Изведнъж стана важно кой ще е следващият ни президент. И започват първоначални номинации, номерации и новинации.
Ами като се избере новият президент, какво ще стане? Ще станат едни обратни работи, едни махания на Домови книги, на ограничения… Наш ли е президентът – може всичко, чужд ли е – давай с Домовата книга по главата.
Официални номинации още няма, но номерациите и новинациите започнаха.
Говори се, че за евентуални президенти могат да се кандидатират Даниел Вълчев, Илияна Йотова, Захари Карабашлиев… Чува се, че за президент се готви Йоло Денев, Ванката от телевизия 7/8, Динко от Ямбол, шефът на циганското мешере, който и да е той, Вълчан войвода – с голямото си хайдушко имане, академик Иванов – който и да е той, и така нататък, и така нататък.
Не ми изглежда сериозна тая работа. И без да правя анализи на посочените реални, въображаеми и хумористични кандидати за президент, си мисля, че ние догодина президент няма да си изберем. Ние, българите, колкото сме останали, няма да изберем наш президент, а ще бъде избран президент по волята на големите етноси в нашата държава и по волята на инерцията, която свикнахме да наричаме статукво, застой и безпътица. Застоят и безпътицата плюс господарите на етносите в България ще решат въпроса за президент.
Разбрахте ли? Ние вече не можем да избираме, защото не гласуваме, малко сме, защото сме побеснели един срещу друг, защото се ръчкаме с вилици, с петолъчки, със свастики, защото се бием и душим по източно-западни оси и защото не можахме да си намерим лепило за спояване. И България не можа да ни стане лепило, та Президентството ли ще ни залепи?
Президентстстването на Румен Радев ми напомня историята на хубав, мощен мотор, който обаче стои в гаража и аха да запали днес и да тръгне, аха да запали утре и да тръгне – и не тръгва, и не тръгва, и събира прах в гаража (в Президентството), и язък за барута, и язък за вятъра в косите, който няма да го бъде.
Новинирането – разбирайте това, че по новините почват да говорят за новата президентска кампания, отново дава сиренце за гризане на политически и социологически плъхчета, които въртят очи пред нас и цвърчат, и пет пари не дават за това, какво ще се случи на президентските избори.
Никой от така наречените важни хора в държавата не дава пет пари за нищо. Защото с пет пари какво можеш да си купиш? Вятър и мъгла можеш да си купиш. Цените растат така, както расте нагоре демографската криза и както расте етническото дърво, в чиято сянка, щем не щем, ще трябва да седнем и да се примирим. Или пък, както е ставало неведнъж в историята ни – да си отворим очите, да си изтрием от тях изсъхналата кръв и сънища и да се съберем един до друг. Застанем ли един до друг, Изток и Запад ще изчезнат и ще остане България. Ще остане България, може би.
P.S. А що се отнася до „номерациите“ на президенти – същото е като в казармата – старшината излиза пред ротата и казва: „На първи и втори – преброй се!“
И всеки втори може да се кандидатира за президент.
Николай Милчев
