Митът за "Запада": Защо те живеят добре, а ние плащаме сметката
Има една красива приказка за „Западът“, която ни разказват от деца. В нея се разказва за едни вълшебни земи, където улиците са чисти, заплатите са високи, а хората са богати, защото са много умни, работливи и демократични.
А ние, тук на Балканите, сме бедни, защото сме мързеливи, корумпирани и все нещо не ни е наред в манталитета.
Това е удобна история. Тя дава просто обяснение за света и ни кара да се чувстваме виновни, че не сме се постарали достатъчно. А истината е много по-проста и много по-грозна.
Високият стандарт на Запада не се крепи на добродетели.Това не е въпрос на морал, а на позиция в хранителната верига.
Нека видим как работи тази система в действителност, от наша гледна точка.
1. Те притежават печатницата, ние плащаме с реални неща.
Когато САЩ или ядрото на ЕС имат нужда от пари, те просто ги създават. От нищото, с един клик на мишката.
Когато ние имаме нужда от пари, трябва да продадем нещо реално: златото си, зърното си, горите си, труда на децата си.
Те изнасят инфлация и дигитални нули, а ние изнасяме реални стоки и човешки животи.
И после се чудим защо техните пенсии са по-високи.
2. Те ни продават „сигурност“, за да ни вземат суверенитета.
Предлагат ни членство в техните елитни клубове – НАТО и ЕС. Обещават ни мир и сигурност. В замяна ние трябва да си закрием армията, да си нарежем ракетите и да оставим „големия брат“ да ни пази.
Трябва да си затворим заводите и атомните централи, защото „не отговарят на стандартите“, и да започнем да купуваме техния ток и техните стоки.
Те не ни завладяват с танкове. Правят го с директиви, регулации и „партньорски споразумения“. Това е колониализъм с вратовръзка.
3. Те притежават банките ни, заводите ни и магазините ни.
Почти всяка голяма банка, телеком, хранителна верига или печелившо предприятие в България е тяхна собственост.
И не, не става дума за австрийци, италианци или гърци. Това са само местните управители.
Ако проследите веригата на собственост, накрая винаги стигате до едни и същи няколко имена – BlackRock, Vanguard, State Street.
Глобалните фондове, които притежават всичко.
Нашият труд и нашите пари не остават тук, за да градят България. Те се изсмукват като дивидент и отиват в Ню Йорк, Лондон и Брюксел, за да финансират техния висок стандарт.
Ние сме просто една от многото плантации в тяхната глобална империя.
4. Те ни продават „ценности“, за да ни разединят.
Докато източват икономиката ни, те ни заливат с „правилните“ каузи. Днес ще се караме за джендъри, утре за паметници, вдругиден за ваксини.
Те финансират мрежа от неправителствени организации, медии и „инфлуенсъри“, чиято единствена задача е да ни държат разделени и заети с вътрешни войни.
Защото докато се караме помежду си, ние не гледаме нагоре по веригата. Не питаме кой всъщност притежава всичко.
——————-
Ние не сме част от този „Запад“. Ние сме неговата периферия. Неговата ресурсна база. Ние сме територията, от която се черпят евтини суровини, евтин труд и се изнася капитал.
Техният висок стандарт е пряко следствие от нашия нисък стандарт. Техният просперитет е построен върху нашата деиндустриализация. Тяхното спокойствие е платено с нашата демографска криза.
Това не е теория на конспирацията. Това е просто бизнес моделът. И ние не сме партньори в него.
Ние сме продуктът.
Понякога, за да разбереш една сложна ситуация, е достатъчно да погледнеш най-очевидното. Да си зададеш няколко въпроса, които всяко дете би задало, но които възрастните удобно избягват.
Например, защо една от най-плодородните земи в Европа, която може да храни половин континент, днес внася домати от Холандия и чесън от Китай?
Кой ни убеди, че е по-добре да гледаме пустеещи ниви, отколкото собствената си храна?
Защо една държава, която притежаваше атомна централа и можеше да произвежда най-евтиния ток в региона, днес кара гражданите и бизнеса си да плащат непосилни сметки?
Чий интерес обслужва това да продаваш евтино и да купуваш скъпо?
Защо се съгласихме, че е „пазарна логика“ да закрием заводите си, които произвеждаха всичко – от лекарства до машини, за да станем просто пазар за чуждите стоки?
Как точно „приватизацията“ се превърна в синоним на ликвидация, а машините от цели фабрики бяха разрязани за скрап?
И най-важният въпрос: кой се облагодетелства от това?
Отговорът е болезнено ясен, но ние отказваме да го видим.
Зад всеки от тези актове на национално самоубийство стоят две фигури.
Първата е добре облеченият външен „партньор“.
Усмихнатият консултант, посланик или представител на „инвестиционен фонд“, който идва със съвети, „добри практики“ и евтини кредити.
Той любезно обяснява как трябва да отворим пазарите си, да продадем активите си и да се „реформираме“, за да станем част от цивилизования свят.
Той никога не използва сила. Той използва договори, директиви и обещания за светло бъдеще.
Но той не би могъл да направи нищо без втората, много по-важна фигура.
Нашият собствен, роден политически „елит“.
Това е човекът, който превежда „съветите“ на партньора на езика на българското законодателство.
Човекът, който подписва договорите за концесия, който организира приватизационните сделки и който обяснява на народа от телевизионния екран защо закриването на поредния завод е „болезнено, но необходимо“. Той е брокерът. Местният управител на чуждия интерес.
Той не продава България от глупост. Продава я, защото това е неговият бизнес модел.
В замяна на това, че осигурява достъп до нашите пазари, ресурси и евтин труд, той получава своята комисиона – политическа подкрепа отвън и правото да управлява малкия местен феодален двор, събирайки трохите от голямата трапеза.
Така че, да, ние не сме бедни, защото сме мързеливи. Бедни сме, защото бяхме продадени. И то не от врагове, а от тези, които се кълняха, че ни водят към просперитет.
Истинският, трагичен въпрос не е защо те го направиха. А защо ние продължаваме да ги аплодираме, докато го правят.
——————————
През последните дни отново се появиха апокалиптични заглавия за фалита на Франция и неуправляемия дълг на САЩ.
Те се основават на една фундаментална грешка: прилагането на логиката на домакинството към тези, които притежават печатницата за пари.
Когато вие, аз или държава като България сме в дълг, ние трябва да изработим реални пари или да продадем реални активи, за да го върнем.
Когато САЩ или ядрото на Европейския съюз са в дълг, те просто създават още от същото, с което са длъжни. Невъзможно е да фалираш, когато дългът ти е в твоята собствена валута, а ти контролираш нейното създаване. Ти не играеш играта. Ти си играта.
Това не е някаква икономическа аномалия, а дизайн. Система, която не е възникнала случайно, а е резултат от внимателно планиране и серия от исторически събития.
Това е историята за това как правото да се създават пари беше тихо иззето от държавите и предадено в ръцете на частен картел. Нека видим как беше построен този механизъм.
——————
Архитектите на дълга
Има един въпрос, който, ако бъде зададен сериозно, има силата да разклати основите на нашето разбиране за света: „Ако целият свят е потънал в дългове, към кого сме длъжници?“
Отговорът не се крие в политическите карти и националните знамена. Той е заровен дълбоко в архитектурата на нашата финансова система – една система, която не е възникнала случайно, а е резултат от внимателно планиране и серия от исторически събития.
Това е история за това как правото да се създават пари беше тихо иззето от държавите и предадено в ръцете на частен картел.
——————-
Хронология на един преврат: От златото до дигиталния запис
Етап 1: Банката на Англия (1694) – Прототипът
Всичко започва в края на 17-ти век. Англия е разорена от войни и крал Уилям III отчаяно се нуждае от пари. Група частни банкери му предлагат сделка: те ще му отпуснат 1.2 милиона лири (огромна сума за времето си), но при едно условие. Кралят трябва да им даде кралска харта, с която се създава „Банка на Англия“ – частна институция с правото да печата пари от нищото и да ги дава в заем на правителството срещу лихва.
Това е революционен момент. За пръв път правото на суверена да създава пари е приватизирано. Моделът е гениален в своята простота: правителството получава нужните му средства, а частните банкери получават постоянен поток от лихви, гарантиран от данъците на цялото население. Тази система позволява на Британската империя да финансира своето разрастване, но я поставя във вечна дългова зависимост.
Етап 2: Тайната среща на остров Джекил (1910) – Американският план
В началото на 20-ти век САЩ са една от малкото големи сили без централна банка. Американската общественост е дълбоко подозрителна към концентрацията на финансова власт в частни ръце. За да преодолеят тази съпротива, най-влиятелните банкери на епохата организират тайна среща.
През ноември 1910 г. на остров Джекил, щата Джорджия, се събират представители на най-могъщите финансови династии – Рокфелер, Морган, Варбург. В продължение на девет дни те изковават план за създаването на американска централна банка, която да бъде представена на обществото като държавна институция, но да се контролира от частни интереси.
Етап 3: Създаването на Федералния резерв (1913) – Превратът е завършен
Планът от остров Джекил се превръща в Закона за Федералния резерв. Той е прокаран тихомълком в Конгреса на 23 декември 1913 г., когато повечето конгресмени са си у дома за коледната ваканция. С този закон най-важният инструмент на националния суверенитет – контролът върху парите – е предаден на Федералния резерв (ФЕД), частно притежаван банков картел.
Името е избрано внимателно, за да заблуди: „Федерален“ – за да звучи държавно, и „Резерв“ – за да внушава сигурност. В действителност, той не е нито едното, нито другото. Той е машина за създаване на пари от дълг, собственост на банките-членки.
Етап 4: Бретън Уудс (1944) и краят на златния стандарт (1971) – Глобализация на системата
След Втората световна война САЩ са доминиращата икономическа сила. На конференцията в Бретън Уудс американският долар, обезпечен със злато, е провъзгласен за световна резервна валута. Всички останали валути са обвързани с долара. Това поставя ФЕД в центъра на глобалната финансова система.
През 1971 г. президентът Никсън едностранно премахва златния стандарт. От този момент нататък доларът (и всички останали валути) вече не са обезпечени с нищо реално. Те са просто „фиатни“ пари – пари по силата на указ, чиято стойност се крепи единствено на доверието и на задължението да се плащат данъци с тях.
Това отприщва епохата на безкрайното печатане на пари и експоненциалното нарастване на глобалния дълг. Системата на ФЕД става модел за целия свят, включително и за създадената по-късно Европейска централна банка (ЕЦБ).
Кои са бенефициентите?
Бенефициентите не са нации или правителства.
Те са една наднационална финансова класа, чиято власт произтича от собствеността и контрола върху механизма за създаване на пари. Това са:
Големите международни търговски и инвестиционни банки (J.P. Morgan, Goldman Sachs, Deutsche Bank и др.), които са основните акционери и партньори на централните банки.
Най-големите фондове за управление на активи (като BlackRock и Vanguard), които притежават значителни дялове в почти всички големи корпорации и банки в света, създавайки сложна мрежа от взаимосвързани интереси.
Историческите банкови династии, чието влияние е вплетено в цялата система от самото ѝ създаване.
Те печелят не само от лихвите върху глобалния дълг. Те печелят от контрола. Като контролират предлагането на пари и лихвените проценти, те могат да предизвикват цикли на бум и срив, по време на които придобиват реални активи (земя, имоти, компании) на безценица от тези, които са фалирали.
Защо това звучи като „конспиративна теория“?
Идеята, че сме управлявани от невидим финансов картел, звучи като сюжет на филм. Има няколко причини за това:
Мащабът е твърде голям, за да бъде осмислен. За повечето хора е по-лесно да приемат, че светът е хаотичен и управляван от некомпетентни политици, отколкото да приемат, че системата е умишлено проектирана по този начин.
Образователната система и медиите го игнорират. В учебниците по икономика рядко се обяснява, че парите се създават като дълг от частни банки.
Медиите обсъждат решенията на ФЕД и ЕЦБ, сякаш те са безпристрастни държавни органи, работещи за общото благо.
Самата тема е представена като твърде сложна за обикновения човек.
Етикетът „конспирация“ е мощен инструмент за дискредитация.
Всеки, който се опита да повдигне тези въпроси, бива бързо етикетиран като „конспиративен теоретик“, „антисемит“ (поради историческата роля на някои еврейски банкови фамилии) или просто „финансов неграмотник“.
Това ефективно задушава всеки смислен дебат.
Истината е, че не е нужно да вярвате в тайни срещи в опушени стаи, за да видите системата в действие. Просто трябва да проследите парите.
Трябва да си зададете въпроса, който зададохме в началото. Когато целият свят е длъжник, кредиторът е този, който държи истинската власт. И той не е избран от никого.
———————————-
Кой всъщност притежава България?
Кратък наръчник по реална икономика
Когато плащате сметката си за ток, пазарувате в голям супермаркет или ползвате мобилния си телефон, замисляте ли се къде отиват парите ви?
Отговорът не е просто „в чужбина“. Той води до едно и също място – до върха на една глобална финансова пирамида, контролирана от шепа гигантски инвестиционни фондове.
Това не е конспирация, а лесно проверима корпоративна реалност. Нека проследим пътя на парите в няколко ключови сектора.
1. Банките: Кръвоносната система
Почти целият български банков сектор е чужда собственост. Банка ДСК принадлежи на унгарската OTP Group. Уникредит Булбанк е част от италианската UniCredit Group. ОББ е собственост на белгийската KBC Group.
Това изглежда като разнообразие, но е илюзия. Кой притежава самите OTP, UniCredit и KBC?
Ако проверите публичните им финансови отчети, ще откриете, че най-големите им акционери са едни и същи имена:
BlackRock, Vanguard, State Street и други големи инвестиционни банки като J.P. Morgan и Goldman Sachs.
Какво означава това? Глобалните фондове, чрез своето акционерно участие, контролират политиката на почти всички банки в България.
Те решават на кого и при какви условия ще се отпускат кредити.
Те контролират кръвоносната система на нашата икономика, като насочват кръвта (капитала) там, където е изгодно за тях, а не за българския национален интерес.
2. Енергетика и суровини: Стратегическите ресурси
Нашият ток се разпределя от компании като Електрохолд (бившата ЧЕЗ), собственост на чешката група Eurohold, и EVN, австрийска компания. Златото ни се добива от канадската Dundee Precious Metals.
Отново, нека погледнем кои са собствениците на Eurohold, EVN и Dundee. С изненада (или не) ще открием същите гиганти – BlackRock, Vanguard и големи инвестиционни банки. Те са най-големите институционални инвеститори в почти всяка голяма енергийна или добивна компания в света.
Какво означава това? Печалбите от най-ценните ни природни ресурси и от най-стратегическия сектор – енергетиката – не се реинвестират в България. Те се изсмукват и преразпределят към акционерите на тези глобални фондове. Ние плащаме едни от най-високите цени за ток спрямо доходите си, докато печалбата от това отива в Ню Йорк и Лондон.
3. Телекоми и търговски вериги: Ежедневният данък
Мобилните ни оператори – A1, Vivacom, Yettel – са собственост на австрийски, сръбски (чрез United Group) и чешки (чрез PPF Group) конгломерати. Големите хранителни вериги като Lidl, Kaufland, Billa са немска и австрийска собственост.
И отново, ако проследим веригата на собственост нагоре, стигаме до същите крайни бенефициенти. Тези фондове са най-големите акционери и в телекомуникационния сектор, и в сектора на търговията на дребно в цяла Европа.
UniCredit Group (собственик на Уникредит Булбанк): Ако проверите акционерната ѝ структура, ще откриете, че сред най-големите ѝ институционални инвеститори са BlackRock и Vanguard.
KBC Group (собственик на ОББ): Отново, сред водещите акционери ще намерите същите имена – BlackRock и други големи американски и европейски фондове.
Schwarz Gruppe (собственик на Lidl и Kaufland): Това е частна семейна компания, но нейното финансиране, разрастване и операции се дължат на огромни кредитни линии от най-големите банки, като Deutsche Bank.
А кои са акционерите в Deutsche Bank? Отново, BlackRock, Vanguard и други подобни.
Какво означава това? Всеки път, когато говорим по телефона или купуваме хляб и мляко, ние плащаме един вид „данък“ на тази глобална система. Парите от нашето ежедневие се концентрират и изтичат навън, вместо да подкрепят местни производители и доставчици.
Голямата картина: Как работи контролът?
BlackRock, Vanguard и State Street често са наричани „Голямата тройка“.
Заедно те управляват активи на стойност над 20 трилиона долара.
Те са най-големите акционери в над 90% от компаниите в индекса S&P 500, което включва почти всяка голяма международна корпорация, която можете да си представите – от Microsoft и Apple до Pfizer и Coca-Cola.
Тяхната сила не е в директното управление, а в пасивния, но всеобхватен контрол. Те не казват на директорите какво да правят всеки ден. Но те имат правото да гласуват на общите събрания, да назначават членове на бордовете на директорите и да влияят на дългосрочната стратегия.
Така, чрез тази мрежа от собственост, една шепа хора на върха на тези фондове контролират не само българската, а и цялата световна икономика. Те не се нуждаят от армии и политически преврати. Те просто притежават акциите.
Когато следващия път чуете, че България трябва да следва „евроатлантическите ценности“ или да изпълнява „партньорските си ангажименти“, знайте, че зад тези думи често стои икономическата реалност.
Реалността, в която нашите политици са просто администратори на територия, чиито най-ценни активи са собственост на невидими, но всемогъщи финансови господари.
Nik Ray