Идеята за този паметник ще предизвика възражения, съпротива и най-вече недоумение – що за номер е това, защо изобщо трябва да се прави Негов паметник, никъде по света няма такова чудо, в нито една страна, даже там, където хората са искрено признателни на Миналото – защото само то е безсмъртно, макар понякога и да е безутешно, какъвто е очевидно нашият случай.
Какви и чии комплекси ще се избиват по този начин, какво ще искаме да кажем с този паметник и на кого ще го кажем – на себе си ли?
Той, разбира се, го заслужава, заслужава и сто паметника, никой няма да оспори този факт. При всичките му страдания това е най-малкото, което му се полага. И, все пак, не е ли прекалено да му издигаме паметник, какво ще си помисли светът за нас? Още повече, че Той все още е тук – колкото и да не му обръщаме никакво внимание. Особено тогава, когато Той се нуждае само от една ласкава думица – от нищо повече, но ние и за това не се сещаме. Удобно ни е да си въобразяваме, че Той е неизтребим – дори и тогава, когато си даваме сметка, че е в края на силите си, едва издържа всевъзможните издевателства и все още някак оцелява, дори понякога се дразним от тази му издръжливост, която сякаш нарочно навира в очите ни.
И друго: този жест към Него няма ли да изглежда като една финална и донейде небрежна милувка за раздяла, с която ще го принизим окончателно в нещо друго, съвсем далечно от това, което е, за да не се сещаме изобщо повече за него?
И кой ще го направи този паметник, по дяволите, кой ще е толкова безумен, за да се захване с тази авантюра – особено при тази Негова загадъчност и недостъпност – до такава степен обезкуражаващи, че сякаш е по-разумно Той сам да се впише в камъка, отколкото ние да се опитваме да го проумяваме и съчиняваме.
И къде ще бъде издигнат паметникът?
И още въпроси, в които ще затънем – и, по стар наш обичай, накрая ще предпочетем да ги изоставим в тресавището/Андрешковото – като всяко друго нещо, което носи някакъв риск да разбута ленивото ни безхаберие.
Заради това незабавно трябва да се захванем с паметника – защото колкото повече ни изпреварва Времето, толкова по-неприемлива ще става тази идея. А накрая ще се окаже и съвсем излишна – и така ще се измъкнем от неудобството да търпим укорителния му гранитен поглед.
Толкова паметници се направиха, също и на случайни хорица, минали и заминали в забравата, а за Неговия изобщо не се сещаме – дори не схващаме, че той ще бъде гръмоотвода, от който се нуждаем.
След време няма да пропуснем да изхитруваме и с него, както с всичко друго, натрапено ни от Прехода: ще твърдим, че той е израз на някаква, макар и вяла, съпротива – забучен в очите на властимащите, които, въпреки това, ще продължават да не се сещат за Него.
Как ще изглежда Неговият паметник – това е най-трудният въпрос. Как може да бъде изразена неговата кротост, търпеливост и примиреност?
Заобиколени сме от народи, които никога не биха изтърпели това, което търпят нашите хора – как може да бъде загатнато това от гранита, от който трябва да бъде изтръгнат Той?
„Видях ангел в мрамора и дялах, докато го освободих“ – тези думи на Микеланджело няма да ни свършат работа, поне не изцяло. А и в нашият случай не става дума за някакво освобождаване – героят на нашия паметник е разполагал с достатъчно свобода, но не се е възползвал от нея.
И за да не бъде заличен дори спомена за Него, по-добре е да си остане поне в прегръдката на камъка – в Неговото положение възможността да съществува като парче камък не е най-лошия избор. И едва ли някой ще свърже съдбата му със смразяващите думи на Марина Цветаева – „И за това ме обичайте, задето ще умра“.
Паметникът изобщо няма да е повик за някаква обич – той ще е просто една констатация, че нещо е съществувало. Той няма да бъде и призив за отдаване на някаква справедливост – това е глуповата надежда, която дори не заслужава да й обърнем внимание.
В началото на този текст стана дума, че има общества/народи, които са страстно признателни на Миналото – но и те напоследък си позволяват да го преорават, понякога доста грубо. Могат, например, безсрамно да прекръстят романа на Агата Кристи „Десет малко негърчета“ на „Десет малки индианчета“. Но пък от знаменития филм на Тарантино „Джанго без окови“, появил се в разгара на бесовщината, която преоценява Миналото, завинаги ще наследим фразата на героя на Самюъл Джаксън, който се гордее с ролята си на черния прислужник: „Белите винаги ще са повече от нас“.
Много преди тези думи да прозвучат от екрана, близо 40 години по-рано, чух тяхна контра-версия на съвсем неочаквано място: бях в Москва, за да направя интервю с режисьора Сергей Герасимов за рубриката „Събеседник по желание“. Кротко вечеряхме в съботната вечер с режисьора Здравко Найденов в ресторанта на хотела ни в Останкино, предградие на Москва, където се намираха студията на руската телевизия. И изведнъж две рускини се сбиха – жестоко, направо безмилостно, летяха чаши и всякакви други предмети, в мелето се включиха и част от останалите гости на заведението. Здравко успя да ме натика под масата – само това оставаше, на другия ден да се явя насинен в ефир баш от Москва, където „так вольно дышит человек“.
Успяха някак да потушат битката и тогава разбрахме, че двете дами не могли да си поделят някакъв мъж, с когото да танцуват. Мъка, която и развитият соц не можеше да компенсира. По онова време, в съветската империя мъжете все още бяха значително по-малко от жените – и по този начин Войната пак напомняше за себе си.
Здравко се беше загледал в някакъв мъж, който седеше невъзмутимо на масата си, заобиколен от солидна компания здравеняци – в своя си мутренски оазис, както бихме казали днес. Но по онова време все още не подозирахме, че предстои да минем и през мутренския рай. Онзи забеляза, че Здравко го наблюдава и му даде знак да отиде при него.
Питал го, какви сме, що сме. Здравко му обяснил и след това се осмелил да го пита, що за птица пък е той. Онзи помълчал и сетне рекъл: „Черен човек“. И допълнил: „Всички сме черни хора“. В смисъл – нищожни, дори ненужни, така поне разбрахме тогава думите му.
Черни хора винаги е имало и винаги ще има – независимо от цвета на кожата им. Чудовищно нелепо е обаче, когато и на Миналото се гледа като на черен човек. Защото то никога не си тръгва и все се пресяга към нас като към хленчещо дете – както казваше Джон Банвил. Ние обаче, в невероятната си комбинация на хленчещи непослушници, упорито се стремим смъртоносно да го унижим.
При такава нагласа сериозно трябва да се охранява и Паметника, за който става дума – със сигурност ще има достатъчно мераклии да бъде унищожен, най-вече заради Онзи, на когото ще бъде посветен – а Него все повече хора ще се опитват окончателно да го загърбят като нещо ненужно, без изобщо да помислят, с какво ще го заменят.
„Което е минало, е пролог“ – тези думи на Шекспир и днес вече са непонятни за мнозина, които изобщо не подозират, че, в крайна сметка, Миналото винаги ще намери начин да ти се надсмее.
А, да – ако още не сте се сетили, ставаше дума за един Паметник на Народа.
Кеворк Кеворкян
