Немият вик на майката, останала на парашута, докато детето й лети към смъртта, е звукът, който чувам от вчера в сърцето си.
Заспах с този картина в главата си, събудих си с нея.
Това е адът. Това е звукът на България.
Искам да прегърна тази жена, да плача с нея, да опитам да я утеша. Да ѝ кажа, че не е виновна. Знам, че няма да ме чуе. Но все пак. Искам да не е сама в този ужас.
И не, това падане от парашут заради лоша осигуровка на атракцион, не е "черен лебед" или случайност.
Това е онази административна неангажираност, превърната в автоимунното заболяване на държавата.
Това е самоунищожението на България, отвъд пропагандата и лозунгите.
Това е "традиционната ценност" – липса на отговорност към самите себе си.
Иска ми се да не се обърнем на другата страна и този път. А знам, че събитието е толкова смразяващо, че води до парализа.
Даже гневът не може да си пробие път, защото е заместен от отчаяние.
Как да си дадем сметка, че след като у нас е рисковано да се возим в нощен автобус, защото вътре може да ни сгази кола и може да паднем от атракцион, защото никой не отговаря за сигурността му, значи вече и фасадата на държава на съществува.
Знам, че изглежда сякаш случаят е единичен и не би трябвало да се обобщава, защото не е професионално.
Но единичните случаи са толкова много и показват толкова много липса на сигурност, че си позволявам да обобщя.
Дано тази майка намери мир.
А виновните да понесат отговорност. Да има виновни и това да не се окаже тя – възрастният, който е подписал декларация, че носи отговорност за детето си по време на полета.
Миролюба Бенатова