Чувам, че в София липите са луднали и ухаят по всички линии, а тук, на село, още не са.
Тук, в долината цъфтенето им става десетина- петнайсет дни по-късно.
Тази година съм решил да си наберем много липов цвят. На пазара липовият цвят струва вече майка си и баща си, а по-хубав от липовия чай няма. Червен, сладък, бабин, майчин чай, чай от горещия чайник, чай в чаша, в паница с хляб и сирене – чай наслада, чай попара.
Стигам доста далече извън селото, почти опирам до един краен квартал на Тетевен, набелязвам три-четири скрити край пътя липи и решавам да тръгна през една голяма ливада.
Като варосаната е тая ливада. Равнецът, който ми изглежда по-мек от обикновено, я е варосал цялата. Тревата е до над коленете ми и съм взел една тояга за всеки случай – да не настъпя някоя змия. Замирисва ми на стадо, по-точно – на кози. Вляво от мен, на около стотина метра, под една джанка се мотаят десетина кози, виждат се и овце. Мирисът на стадо се носи и изчезва, примесен с мириса на треви и билки, и е непостижим за описване.
От тревите изскачат три овчарски кучета, наобикалят ме и почват да хъркат срещу мен. Не е само лаене, а е лаене, хъркане и давене едновременно.
Сега ме изядоха – си мисля и вместо да се вцепеня от страх, ми е абсолютно безразлично. Не съм страхлив, нито съм юнак балкански по сила и смелост, но хем виждам, че кучетата ще ме нахапят, хем въобще не ме е страх. Извиках силно, креснах и кучетата побягнаха назад. Лека-полека, стъпка по стъпка тръгвам към реката, а кучетата ги няма. И както ги няма, виждам, че тревата се клати, огъва се и кучетата изникват на два метра от мен. Равнецът повече не го виждам – както беше бял и беше варосал ливадата, се скри тоя равнец и остави гъстите оплетени треви да скрият кучетата и да ме наближат още повече.
Преди няколко години горе-долу по тия места кучета нахапаха една циганка и тя оттогава не е много с всичкия си. Изобщо – нахапят ли те кучета, и край – няма как да си с всичкия си.
Виждам, че още малко и трябва да вляза в реката, защото буквално им усещам дъха на тия зверове и лигите им виждам. И пак не ме е страх. Само си викам – дано като ме нахапят, да не ме боли най-много и да не взема да оплискам с кръв всичко. И пак не ме е страх.
Викам – не викам „помощ“, както обикновено се вика, а само крещя на кучетата и се надявам, че козарят ще се покаже отнякъде, но няма ни козар, ни дявол – има три кучета около мене и едни кози, които ядат шума от джанката.
Не знам какво ми става. Къде ми отиде чувството за самосъхранение, къде се изпари страхът ми, къде ми е инстинктът за живот. Чувал съм, че кучетата надушват страха у човека и пощуряват. Зная, че ако тръгна да бягам, ще ми се хвърлят отзад на врата като на дивеч. Затова пак така – лека-полека – стигам до реката.
Реката не е най-голяма сега, но не и лесна за газене. Ако я прегазя, ще изляза на пътя и ще спра някоя кола. Това газене на река винаги ми е било голяма мъка – и бос да съм, и с гуменки като дете, все се плъзгам, все се клатя, все падам във водата. Мъчна работа е газенето на река.
Аз обаче се връщам обратно към ливадата, кучетата ги няма този път, не ми мирише и на стадо.
Тръгвам към село и от време на време виждам кръгове. Някъде по-големи, някъде по-малки кръгове в тревата. Не знам какви са тия кръгове – не са от палене на огън, не са и от гъби, сигурно са от живота, който е скрит тука, на ливадата. Върти се в кръг животът на ливадата – показва се трева и изчезва трева, белее се равнец и го няма равнеца, идват стада и изчезват стада и кучетата се появяват и изчезват.
И не ме е страх от нищо. Може да е от ксанакса, може да е от стимулатона, може да е от ракията, може да е от стиховете, но вече не ме е страх от нищо.
А кучетата са навсякъде – заобикалят ни, понякога ни разкъсват – най-често ни разкъсват, а понякога просто не им е интересно. Какъвто сигурно беше моят случай. Не съм им интересен – това е.
Николай Милчев