Това, което най-силно сплотява нас, балканците, е страданието по предотвратимото нещастие. Ние тук прекалено често сме свидетели на трагедии, които е имало как да не се случат. Деца са стъпкани на входа на дискотека в София, навес пада и убива хора в Нови Сад, кораб потъва в Охридското езеро, автобус пада в река Лим, млади хора и деца изгарят в дискотека в Кочани: ако се върнем назад във времето ще видим, че тази парадигма от злощастни събития е непоносимо дълга, неприемливо дълга. И всичкото това нещастие се случило, защото някой е взел разрешително по втория начин, защото някой е решил, че може да мине тънко, защото някой има връзки или е дал подкуп, защото ужким имаме технически преглед; сякаш тези събития нарочно ни се случват, за да ни покажат как корупцията отнема животите на децата ни. И да ни накарат да се замислим.
Ние тук, на Балканите, знаем как да плачем заедно. Знаем обаче и как да си затваряме очите пред “дребните” нарушения. Защото сме отгледани в корупция, отраснали сме в корупция, защото дишаме корупция и сме свикнали до такава степен с нея, че не виждаме как тя ни убива.
Това, което трябва да научим всички ние, на Балканите, е как да се изправим срещу тази корупция. Как да надигнем глас срещу нея и как да я смачкаме с онази балканска непримиримост, с която винаги сме били горди.
Другият вариант е да чакаме следваща предотвратима трагедия, след която отново да плачем заедно.
Мартин Димитров
