Алекс се събуди в своята катедрала на минимализма. Бели стени, полиран бетон, един-единствен фикус на име Фройд. Нищо излишно. Никакви икони на баба му, никакви прашни книги с мирис на нация, никакви идеологически плакати. Алекс беше свободен. Освободен от тежките, неудобни вериги на миналото.
Той беше постмодерен човек.
Сутрешният му ритуал беше свещен. Медитация с приложението InnerPeaceNow™, последвана от сакралното авокадо тост върху безглутенов хляб.
Днес обаче нещо не беше наред. Авокадото нямаше вкус. Във въздуха се носеше усещане за екзистенциална празнота.
Алекс беше в криза. Неговата красиво подредена вселена на индивидуалния нарцисизъм изведнъж му се стори твърде голяма и празна. Той нямаше за какво да се бори, срещу кого да се бунтува. Беше му скучно.
Той имаше нужда от кауза, нещо, което да добави малко трагична дълбочина към личния му бранд.
И тогава, докато скролваше в телефона си, го намери. Един епичен, драматичен пост от някакъв Иван. Пост, който твърдеше, че неговият народ е уникално прецакан от "доминиращи сексуални геополитически партньори"!
Еврика!
Това беше перфектно. Алекс намери своята трагедия. Беше достатъчно далечна, за да не му разваля деня, но достатъчно драматична, за да придаде на живота му смисъл. Той веднага се идентифицира.
Алекс седна пред лаптопа си. Време беше и той да допринесе към великия плач. Написа свой собствен, още по-драматичен пост. Оплака загубата на общите каузи, които никога не е имал.
Натисна "Enter". Харесванията заваляха.
Почувства се прероден. Беше красиво.
Екзистенциалната празнота беше запълнена. Поне до утре сутринта. Когато може би щеше да открие, че всъщност се чувства по-скоро каталунец. Техните проблеми изглеждаха доста по-интересни в момента.
Малко по-късно, докато Алекс лежеше на един изключително удобен, ергономичен шезлонг и размишляваше върху нюансите на своето автентично „аз“, вратата се отвори с трясък.
Влязоха двама. Единият беше огромен, стероиден алфа-мъжкар на име Чад Сам, облечен в костюм от доларови банкноти. Другият беше мрачен, брадат мечок на име Товарищ Иван, който миришеше на водка и геополитически реваншизъм.
Те не поздравиха, а просто се огледаха, видяха удобния шезлонг, върху който лежеше Алекс, и седнаха върху него. Чад Сам си сложи краката върху гърдите на Алекс, а Товарищ Иван използва главата му като поставка за чаша.
– Тази територия е в моята сфера на влияние! – изръмжа Чад Сам.
– Ще видим! – отвърна Товарищ Иван и разля малко водка върху Алекс.
Под тежестта на двата геополитически гиганта, на Алекс му беше малко трудно да диша. Но той не се ядоса, нито се опита да се съпротивлява. Вместо това, в главата му се роди една велика, епохална мисъл.
„Невероятно! – помисли си той. Аз съм в центъра на една уникална, екзистенциална драма! Аз съм единственият в света, който едновременно е смачкан и от Изтока, и от Запада! Това е толкова дълбоко! Алекс започна да си мечтае за геополитическа тройка, в която той е по средата, Чад Сам му го набива отзад, а Товарищ Иван – отпред… Трябва да го споделя!“
И докато Чад Сам и Товарищ Иван спореха над него, Алекс, с нечовешко усилие, успя да извади телефона си. Намери перфектния ъгъл – леко отдолу, за да изглежда артистично смачкан. Пусна един филтър "Трагична сепия", направи си селфи и го качи с дълбокомислен текст:
"Да си единственият в света без приятели, а само с доминиращи сексуални партньори. #Апокалипсис #ГеополитикатаМеСмачка"
———-
По същото време, някъде в Люлин-7…
Бай Иван седеше в хола си, заобиколен от свещени реликви. На стената имаше портрет на Левски, реплика на сабята на Раковски и календарче с руски изтребители от 2012 г. На масата пред него – чаша домашна ракия и полупразна чиния от шкембе чорба. Въздухът беше тежък, от история, разочарование и лек дъх на чесън.
Бай Иван беше патриот.
Но днес нещо го глождеше. Беше чувството за самота. Той беше юнак, роден в грешното време. Време без врагове за колене, без знамена за развяване, без каузи, които да си струват едно добро напиване.
Беше му тъжно. Той се чувстваше предаден. Светът беше изгубил своята епичност.
И тогава, докато скролваше с мазния си пръст по екрана на своя стар телефон, той видя един пост, споделен от Карбовски. Текст, който сякаш беше изтръгнат от собствената му изстрадала душа.
Текст беше от друг Иван! В него пишеше, че неговата нация е неповторимо прецакана! Единствената в света! Без приятели, само с "доминиращи сексуални партньори"!
Бай Иван се разплака от умиление. Най-накрая! Някой беше облякъл в думи неговата велика, лична трагедия.
Той не беше просто Бай Иван от Люлин-7. Неговото лично разочарование изведнъж придоби епичен, световен мащаб.
С треперещи пръсти, той вдигна чашата с ракия. "Наздраве, братко Иване!", промълви към екрана. "Ти ги разбираш нещата!"
Веднага сподели поста. С коментар от една-единствена дума: "ИСТИНА!!!". С три удивителни.
Усети прилив на енергия. Вече не беше самотен. Беше част от нещо голямо. От армията на последните истински българи. Те може да бяха малко, може да бяха неразбрани, но бяха единствени в своята трагедия! И това ги правеше велики.
Допи ракията. Избърса уста в ръкава си. И пусна телевизора. Даваха някакъв турски сериал. Беше му по-интересен от новините. Но сега поне имаше оправдание. Гледаше го не защото му харесваше. Гледаше го, за да изучава врага.
Беше отново юнак. На пост. В сърцето на апокалипсиса.
————
Войната на световете
Под епичния пост на Иван, споделен от Карбовски и препотвърден с гръмкото "ИСТИНА!!!" от Бай Иван, се случваше истинска футболна драма. Хамстерите бяха надушили кръв.
Пръв в битката се хвърли Алекс, свеж след сутрешното си авокадо. Пръстите му затанцуваха по клавиатурата с презрителна лекота:
Алекс Иванов: Боже, каква потресаваща доза провинциален драматизъм. Да си уникален в собствената си трагедия е толкова ганьовско. Някои хора просто не разбират, че светът е мрежа от индивиди, а не казарма от нации. #GrowUp
—-
Под коментара на Алекс веднага се появи подкрепление.
Milena Dobreva – Art & Mindfulness: @Алекс Иванов, толкова точно казано! Тази токсична носталгия е това, което ни държи в миналото. Те просто не могат да приемат, че светът не е казарма от нации. #StayStrong ❤️
—-
Бай Иван видя коментара. Ракията от снощи все още пареше в стомаха му, а сега кръвта му кипна.
Той грабна телефона и отвърна на удара с цялата мощ на своето праведно възмущение. Забрави за правописа. В свещената война правописът е за страхливците.
Иван Петров: ALEKS KAV SI TI BE POMIQR DA MI GOVORI6 NA MEN ZA NACIQTA SI GO PIL TFOETO PEDALSKO LATE DOKATO AZ SAM SLUJIL V KAZARMATA I SAM SE KULNAL V ZNAMETO NA MAIKABULGARIQ MAIKA VI PRODAJNA S KOLIELO OT KRAVARNIKA JULTOPAVETNA SGAN MESTO VI E V SIBIR
—-
Това беше сигналът. Бойните тръби на Бронзовите Възрожденци засвириха. В коментарите нахлу един потребител с профилна снимка на Левски с лазерни очи и никнейм PatriotBG_1876.
PatriotBG_1876: VIJTE GO TOQ ALEKS S LATE-TO DETO DAVA AKUL, MAIKA VI PRODAJNA AMERIKANSKI PODLOGI!!! DOKATO TAKIVA PEDERASI SA LITSCE NA BG, TAKA SHTE E. OT VREME ONO GO E KAZAL NARODA, PREKLONENA GLAVICA SABIA NE IA SECHE!!! SAMO VAZRAJDANE I IZSTRELVANE NA SOROSOIODNATA ZGAN S EDNOSOCHEN BILET ZA UASHINGOTN!!!!!
—-
Отнякъде, сякаш от друга галактика, се появи и коментар от Теодор Ушев.
Teodor Ushev: Тъжно. Като филм на Тарковски, но без красотата.
Това беше моментът, в който хаосът достигна своя връх. Но липсваше финалният, най-важен играч, и той се появи. С аурата на вожд, който не се интересува от спора, а само от резултата, Костадин Костадинов написа.
Костадин Костадинов: @Иван Петров @Георги Георгиев – Патриот, братя българи, не си хабете думите с тези чужди агенти и национални предатели. Техните господари им плащат, за да ни унижават и разделят. Те мразят България. Ние я обичаме. Това е всичко. Истината е на наша страна. Скоро ще си вземем държавата обратно. Ще има народен съд.
———-
Следващата вълна от коментари заля поста като цунами. Появиха се всички емблематични теми-оръжия:
"Ама вие за ваксините мълчахте!", "Колко цента ви плащат от Козяк?", "По-добре руска губерния, отколкото американска колония!", "България над всичко! Русия също!", "А вие защо биете негрите?".
———-
Размяната на реплики беше перфектна. Никой не говореше с другия. Всеки говореше на своята си публика.
Алекс получи десетки "ха-ха" реакции и подкрепящи коментари от своите приятели, които го поздравяваха за "блестящия хумор" и "умението да поставя селяните на място".
Бай Иван получи стотици "сърца" и коментари от типа на "Точно така, Иване!", "Кажи им го, брат!" и "Един Левски им трябва на тия!".
———-
Някъде по средата на тази дигитална война, един обикновен потребител на име Георги се опита да внесе здрав разум:
Георги Георгиев: Хора, стига сте се карали. Не разбирате ли, че и едните, и другите сте просто две страни на една и съща монета? Докато се джафкате тук, Бойко и Шиши си делят баницата…
Коментарът му събра точно 3 харесвания. И беше залят от гневни реплики и от двата лагера, които го обвиняваха, че е "безгръбначен", "симетричен идиот" и "платен провокатор".
—-
След този коментар всичко утихна.
Играта беше приключила.
Всички се бяха изказали, всеки беше събрал лайковете на своето племе и се чувстваше победител.
Бай Иван си сипа една последна ракия, горд, че вождът го е забелязал.
Алекс си поръча още едно бадемово лате, удовлетворен, че е разобличил поредната порция "примитиви".
А в същия този момент, в една тиха, луксозна зала, един дебел, потен мъж с вид на скучаещ хипопотам подписваше поредната обществена поръчка, която щеше да направи живота и на Бай Иван, и на Алекс една идея по-скъп, по-мръсен и по-безсмислен.
Но те не знаеха, бяха твърде заети.
Nik Ray