Всичко в този живот е въпрос на чест. Японците имат една дума "гири", която означава "дълг", "чест", "социално задължение". Гири е невидимата мрежа от взаимни отговорности, която изгражда обществото. Тя е мълчаливото споразумение, че няма да откраднеш, не защото те е страх от закона, а защото съседът ти не краде от теб. Тя е логиката, според която ти дължиш на света да бъдеш почтен, в замяна на което светът ти дължи справедливост.
Гири е причината, поради която един японец инстинктивно се подчинява на правилата, не от страх, а от самоуважение, което произтича от уважението към другите. Той знае, че заобикалянето на правилата е разкъсване на тази невидима тъкан, акт на дълбок егоизъм, който в крайна сметка ще го остави сам и отхвърлен.
Нашият "гири" е към "нашите хора". Ние искаме справедливост и спазване на закона, но само върху "другите".
Хитростта е нашият национален спорт, корупцията е нашата религия. В Русе излизат на протест в защита на побойници. Във Варна, в защита на кмет, обвинен в корупция.
Ние искаме справедливост, но избирателно. Постоянно търсим оправдание за себе си и "нашите", и сме вечните жертви на обстоятелствата, на системата, на "онези горе".
В Русе младежи пребиват двама мъже заради забележка. ППДБ организират протест в тяхна защита. Цял квартал излиза да защитава побойниците.
В САЩ младеж убива политик. Бащата го предава без колебание на полицията.
Две престъпления, две общества, две вселени.
Това не е героизъм от холивудски филм, а трагедия в античен мащаб. Бащата не е предал сина си, защото не го обича, а защото разбира, че без закон няма общество, а без общество няма бъдеще за никого.
Без общество няма бъдеще, без ред няма сигурност, нито дом.
Българинът би постъпил точно обратно. Първо би укрил сина си, после би търсил връзки. След това, ако може, би организирал протест, и накрая би обвинил жертвата.
Разликата не е културна, а цивилизационна.
В едното общество законът важи за всички. В другото, само за тези без връзки. В едното убийството е абсолютно зло. В другото, зависи кой е убитият и кой е убиецът.
Но най-страшното не са самите престъпления, а реакциите.
Вие бихте ли могли да предадете собственият си син на правосъдието? От едната страна е убит баща на малки деца, човек с бъдеще, от другата е собственият ви син, който ще прекара остатъка от живота си в затвор. Ако мълчите, ще живеете с призрака на мъртвеца и неговите сираци, ако говорите, ще живеете с образа на сина си, когото собствените ви думи са осъдили.
Кой от тези два кошмара е по-поносим? Има ли правилен избор? Може би честта не е в избора, който правим, а в осъзнаването на неговата чудовищна цена. Може би честта е просто да погледнеш истината в очите, без да търсиш спасителна етика или уютно оправдание. Да застанеш сам, разкъсан между дълга към рода и дълга към света, и да понесеш последствията.
Няма правилен отговор, който да успокои съвестта, има само избор, който разкрива какъв човек си и в какъв свят искаш да живееш, в такъв, в който "нашите хора" са над всичко и правилата са за глупаците или в такъв, в който Принципът е по-важен от личността, дори когато тази личност е твоят собствен син. Свят, който е студен и безмилостен, но единственият, в който думата "справедливост" може да има някакъв смисъл.
Nik Ray
