„Онези прочути българи…“ Средец/Триадица и българските въстания против византийската власт

Жителите на Средец участват активно в освободителните движения през XI-XII в.

Петър и Асен съзнават стратегическата позиция на града за освобождението на българите в Македония
По време на продължилата близо две столетия византийска власт в България средновековният Средец (София), получил и „ромейското“ си име „Триадица“, е сред важните административни и военни центрове на Балканите. Градът често е резиденция на византийския управител на обширната провинция „България“, независимо че неин официален център е Скопие. Сред висшите сановници, пребивавали в Средец, е бъдещият император Роман IV Диоген (1068-1071), женен за правнучка на цар Иван Владислав.

Името „Триадица“ все още няма убедително обяснение. Етимологията е ясна – „троична“, „тройнствена“ като маркер на богословското понятие „Света Тройца“. От друга страна, не е известно в Сердика / Средец да е имало храм с това име. Най-вероятно определението е адресирано към древната базилика „Св. София“, посветена на Божествената Премъдрост, в която се вписва и идеята за Светата Тройца. Така се стига до „Сердика Триадисса“, и то в „побългарена“ езикова форма с използването на типично нашата наставка „-ица“, застъпена на стотици места. Трябва да се отбележи, че в домашните книжовни паметници от XI–XII в. (Българския апокрифен летопис, житията на св. Иван Рилски, и др.) градът винаги е наричан „Средец“.

Българите от Средец се включват активно в голямото въстание на Петър Делян (1040-1041) – първият и най-значим опит за възкресяването на Българското царство. Факт е, че Бояна (по-скоро укрепеният район на Средец/Триадица като цяло) и Прилеп във Вардарска Македония са последните огнища на българската съпротива. Средецкият воевода Ботко и неговите съратници са наречени от византийския писател Кекавмен „… онези прочути българи…“ – категорично свидетелство за ролята на Средец в събитията. При Петър Делян, който възстановява традиционния политически модел на Първото българско царство, Ботко вероятно е тогавашния комит на Средец и неговата обширна област.

През 1071-1072 г. западните български земи, вкл. Средец, са разтърсени от въстанието на Георги Войтех. Градът е едното от двете огнища на бунтовното движение на Добромир и Лека през 1078 г. Наистина, не е ясно дали става дума за обща „конспирация“ с два центъра или за отделни, несвързани директно бунтовни опита. Определена слабост при интерпретацията на събитията е игнорирането на напълно възможната връзка с въстанието на Нестор в Добруджа (1074 г.) няколко години по-рано, както и с онова на пловдивските павликяни начело с Травъл през 1084-1086 г. Така или иначе, дестабилизацията на византийската власт на север от Стара планина, вкл. засилената роля на печенезите и местните български първенци, имат отражение върху българите на юг от Балкана – в случая във важни градове, каквито са Средец и Месемврия/Несебър.

Добромир е неизвестен от други извори представител на българското болярство, който през 1078 г. готви въстание в Месемврия. Българският водач влиза в съюз с печенезите от Североизточна България и с отвъддунавските кумани. Предвид бързите действия на император Никифор III Вотаниат (1078–1081) българите в Месемврия се отказват от подготвяния бунт. Не така се развиват събитията в Средец, където на преден план виждаме пловдивския павликянски водач Лека, който явно е в някаква координация с Добромир. Лека отначало действа в голямата византийска провинция Паристрион/Подунавие (Северна България), където установява връзки с печенежките вождове – същите, с които е в тесни контакти и Добромир от Несебър. По всяка вероятност съюзници на Лека, както и на Добромир, са и местните български първенци от дунавските градове – Сеслав, Сача и др. В хода на тези събития Лека е извикан на помощ от жителите на Средец, които очевидно замислят въстание още преди неговата поява в града. В подкрепа на своите съмишленици Лека опустошава селищата между Ниш и Скопие, т.е. самото ядро на византийската провинция „България“! Всичко това показва, че е бунтовникът разполага с организирани и добре въоръжени привърженици, при това достатъчно силни във военно отношение. Показателно е, че Лека успява да превземе Средец – успех, който не е възможен без местен кръг от съмишленици.

В Средец на Лека се противопоставя тамошният епископ Михаил, „… който, облечен в свещените си църковни одежди, държал страната на императора и увещавал и града да постъпва по същия начин…" В отговор владиката е убит от Лека, което е свидетелство за влиянието на пловдивския павликянски водач в града, въпреки подчертано православната природа на неговите жители. И все пак, поради „несполуките" на бунтовниците в започналите сражения със силната ромейска армия се стига до „вразумяване" и „… превиване на врат пред императора…" Очевидно това става след преговори на средецките първенци с властите, но дали Лека участва в тях и каква е по-нататъшната му съдба е неизвестно. Както стана дума, няколко години по-късно, през 1084-1086 г., пловдивските павликяни вдигат ново въстание, но по същото време няма никакви споменавания за Лека. Възможно е той вече да не е между живите или да се е оттеглил в дунавските градове, в които византийската власт на практика отсъства.

При възстановяването на българската държава през 1186-1188 г. братята Теодор-Петър и Асен си поставят за цел да обединят всички земи, населени с българи, „… както е било някога…“ За изпълнението на тази стратегическа задача е особено важно включването на Средец в пределите на държавата – така, както е още при кан Крум през 809 г. Това не е лесно, защото управниците на империята хвърлят много сили за отбраната на града. Император Исак II Ангел организира три наказателни похода срещу въстаналите българи, а военен театър са Тракия и източните български земи. Предвид техния неуспех василевсът решава да атакува Петър и Асен именно през Сре­дец и проходите на За­пад­на Стара планина. По думите на Никита Хониат през есента на 1187 г. императорът с армията си потегля към Средец, превръщайки града в изходна база за замисления военен поход. Есента се оказва изключително студена, поради което Исак Ангел отлага похода „… до пукването на пролетта и разпусна войската да станува в тамошната провинция…“, а самият той си завръща в Константинопол. През пролетта на следващата 1188 г. ромейската армия преминава в Северна България през Етрополския проход, но е спряна пред стените на Ло­веч. Исак Ан­гел е при­ну­ден да склю­чи ми­р и “де фак­то” да признае въ­зоб­но­ве­ната българска дър­жа­ва.

През 1189 г. през Средец, който все още е във византийски ръце, преминава армията на Фридрих I Барбароса по време на Третия кръстоносен поход. Петър и Асен търсят съюз с немския император, обещавайки му солидна военна помощ. От­ми­на­ва­не­то на кръс­то­нос­на­та зап­ла­ха раз­вър­зва ръ­це­те на Исак Ан­гел да се разправи окончателно с българите. През лятото на 1190 г. императорът пробива българската отбрана и обсажда Търново, но без успех. На връщане към своята столица е разгромен от Петър и Асен в Тревненския проход. Победата мотивира българите да предприемат атака на широк фронт – както пише Никита Хониат, „… опустошиха Анхиало, завладяха Варна и стигнаха до Триадица, която в старо време се е наричала Сердика…“ В онзи момент Петър и Асен обаче не са в състояние да присъединят града и неговата област към територията на държавата. Нещо повече, година по-късно Исак Ангел, минавайки през Средец, напада и разбива сърбите.

Българите атакуват Средец отново през 1194 г., но отново без успех. На следващата 1195 г. цар Асен отново се явява пред стените на града, който този път е превзет и включен в пределите на възобновеното царство. В онези години това е една от най-големите победи на българското оръжие. Както е в далечното девето столетие, Средец е „ключ” към обединението на Мизия, Тракия и Македония под скиптъра на българските царе.

Автор: Проф. Пламен Павлов

труд.бг