Пряката демокрация е нежелателна само за тези, които са се отчуждили от народа
Истината е, че проблемът не е в референдума, а в страха, че ако хората кажат какво мислят, ще им се наложи да се съобразят
У нас уж по конституция народът е суверен на властта, но само докато не поиска настоятелно думата
Политиците говорят за народен суверенитет, но се ужасяват от случаите, когато народът поиска да се произнесе пряко, без посредници. Референдумът не е проблем – проблемът е в онези, които като ужилени бягат от него.
Ако демокрацията се гради върху народния суверенитет, защо толкова често народът бива пренебрегван, когато от него се поиска реално да се произнесе? Раздразнението в много съвременни демокрации от референдумите издава не просто колебание, а дълбока тревога. Особено сред политическите елити в страните от ЕС. Сложните политики и „европейските ценности“ не търпят простите въпроси с „да“ или „не“. Което намеква за дефицит на демокрация.
Онези отгоре все по-често изглеждат като самозатворила се секта със свои цели, логика и интереси. Уж върховен инструмент на народната воля, референдумът все по-често се третира като проблем, а не като възможност. Когато резултатът е неудобен, той се игнорира. Когато има риск от „нежелан“ отговор, се прави всичко възможно дори да не се стигне до самото допитване.
У нас уж по конституция народът е суверен на властта, но само докато не поиска настоятелно думата. Например искането за национален референдум относно Истанбулската конвенция, подкрепено с над 200 000 подписа, беше успешно погребано. Това се случи и с други подобни инициативи – или се представят за проява на популизъм или като заплаха за стабилността.
Механизмът съществува, но е застрахован с буфери, които да обезсилят самия смисъл на народното допитване. Щом само Народното събрание разрешава провеждането на референдуми, значи се ограничава принципът на народния суверенитет. Пише го в Конституцията!
В Евросъюза тази практика е още по-отчетлива. След като Франция и Нидерландия гласуваха „не“ на проекта за европейска конституция, същият текст бе преработен под формата на „договор от Лисабон“. Вече без да се питат народите! Ирландия каза „не“ и беше накарана да гласува отново.
След шока от Brexit темата за референдумите почти изчезна от европейския дневен ред. Явно вече се третират не като право, а като риск. Сякаш народът има право на мнение, само ако го изразява в рамките на предварително одобрените опции.
На федерално ниво в в конституционната уредба на САЩ национален референдум не съществува. Властта е делегирана, институционализирана, защитена от "прищевките на тълпата“.
Според Джеймс Мадисън – един от създателите на американската конституция, четвърти президент на САЩ – риск при пряката демокрация е възможността тя да се превърне в „тирания на мнозинството“, водено от страсти, а не от разум.
Според него, представителната демокрация е щит срещу прибързани решения. Днес този щит се използва не за да предпазва народът, а за да го се държат далеч от решенията. Истината е, че проблемът не е в референдума, а в страха, че ако хората кажат какво мислят, ще им се наложи да се съобразят. Политическите елити се чувстват по-сигурни, когато народът само на хартия има право на мнение и никога на решение.
Но може ли една демокрация да бъде истинска, ако системно се бои от народа си? Ако допуска гражданите до решения само в рамките на контролиран дебат, предварително предначертани граници? При това с допълнителни "обработки" на вота, ако той не съвпада с очакваното? Но нали народът е носителят на върховната власт!
Пряката демокрация е нежелателна само за тези, които са се отчуждили от народа. Борбата за по-често и по-отговорно използване на референдума не е носталгия по антична агора. Тя е израз на стремежа към оздравяване на връзката между управлявани и управляващи, а страхът от него може да бъде опасен. Понякога най-честната форма на демокрация е просто въпрос с два отговора: „да“ или „не“.
Автор: Д-р Илия Илиев
trud.bg
