Не знам при вас как е, но след това лято на прегазени майки и деца, на надишани с райски газ убийци, на разглезени малки лигльовци, пребиващи мъже пред семействата им, дерайлиращи трамваи за единия майтап, скачащи от влакове, снимащи се от небостъргачи без мисъл за последствията… се чувствам доста деморализирана.
В качеството си на обитател на същата територия. Опитвам се да се успокоя, че това са единични случаи, че медиите засилват безнадеждността, като се фокусират върху лошото, опитвам се да извикам у себе си мисълта за всички прекрасни хора, които познавам, за техните умни и чудесно възпитани мили деца, които не дишат райски газ, не убиват майки, не връхлитат върху автобуси, не пребиват бащи, обаче напразно.
Струва ми се, че доброто оцелява в балон, че то е изключението, не нормата. И на тоя фон за какво съединение да говорим, ние, балонените хора… Да пиша за геноцида в Газа за мен е мъчение, но донякъде и спасение, защото ме поглъща и не мисля за нас, българите, и докъде стигнахме в опростачването си, собственото и на децата ни. И за първи път се чувствам ужасена да видя не колко е безнадеждно положението “горе”, при политическите елити, колкото “долу”, при хората, които убиват други хора в своето немарливо ежедневие. И не че като го кажа ще ми мине, но толкова деморализирана от картината край себе си не съм се чувствала никога досега…
Юлия Ал-Хаким
