ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА ОБЩ. СЪВЕТ – ВАРНА
ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА ПК "КУЛТУРА И ДУХОВНО РАЗВИТИЕ“
ОТКАЗ ОТ НАГРАДА „ВАРНА“ ЗА ЛИТЕРАТУРА
от
ХРИСТО СТОЯНОВ – ПРОФЕСИОНАЛЕН ПИСАТЕЛ
„Човек за човека е българин“
Любомир Левчев
„Бих обичал своето Отечество,
ако нямах съотечественици“…
Иван Динков
„От този ден нататък българинът разбра,
че не е създаден от кал, а от кир…“
Иван Динков
Позволявам си да цитирам двама от най-големите поети на България не за друго, а защото журито за даване на награда „Варна“ най-добре илюстрира горните стихове. Между другото и Иван Динков, и Любомир Левчев написаха тези стихове малко преди да напуснат разочаровани този свят. Тези стихове обясняват и четирите въпросителни на Васил Иванов Кунчев след обръщението му: „Народе????“… И тъй като се създаде напрежение около номинирането ми за Награда „Варна“ за 2025 година специално за книгата ми „Всякакви разкази“, се чувствам омерзен около извънлитературните аргументи против присъждането й на мое име, си правя отвод. Не бих искал, а и не би трябвало, в подобна надпревара да се използва Гугълинформация и слухове за авторите. Предпочитам да остана в компанията на ненаградения Захарий Стоянов, автор на „Биографията на Левски“, в която описва далеч по детайлно от мен случилото се в дома на Халача в Ловеч – дано журито поне тази книга да е чело, защото по отношение на „Другият В. Левский“ по всичко личи, че не я е чело. Защото, ако журито я бе чело щеше да знае, че романът е за майката, която губи четири от петте си деца, а не за Левски… И иде реч за роман, а не за историческо изследване.
А „исторически труд“ и „роман“ са различни неща, еднакво отдалечени от клюката и интригата… Тъй като един от аргументите на журито за отказ от номиниране на „Всякакви разкази“ са биографичните елементи в нея, му предлагам да поиска от Министерство на образованието забрана на „Записки по българските въстания“ заради биографичните елементи в нея. Апропо, по същата логика Чърчил не би трябвало да вземе Нобелова награда, тъй като тя е присъдена за автобиографичната му книга. Далеч съм от мисълта да се съизмервам с него, но се чудя на наглостта на журито да дава оценки и квалификации за книги, които не е чело. По реакциите му разбирам, че българската литература е само повод за слухове. Вярно е, че няма моя книга, която с излизането си да не е направила впечатление. Но някои поне са ги чели – а те са десетки хиляди. Книгите ми „До СтрасТбург и назад“ и „Скритият живот на една помакиня“ направиха по 25 (двадесет и пет издания). (В този смисъл аз съм един от най-награждаваните български писатели, защото всеки читател е награда за писателя…) Между другото и тези мои книги бяха намесени в този скандал. Вярно е, че за „Скритият живот на една помакиня“ бях следствен. (Това „Гугъл“ знае.) Но журито не знае, че нямаше обвинение и делото срещу романа и мене бе прекратено. Дори водих дела в Страсбург в Съда за правата на човека. Минаха 26 години от тогава. Че за това време би трябвало вече да съм реабилитиран, въпреки че няма дори за какво. Намесен бе и романът ми „Копелето – Евангелие от Юда“. Вероятно сте се редили на опашки за „Шифърът на Леонардо“ – ако въобще може членовете на това жури да се реди на опашка за книги, при положение, че на опашката за клюки е далеч по-интересно. Тази патетика и страст в отрицанието на романа напомня повече на инквизитори и „Светата инквизиция“ в Средновековието, не и на литературно жури.
Винаги съм се водил от мисълта, че всеки има право да изповядва само една религия – Свободата на словото. И хуманизъм, разбира се. Вероятно Светото жури не знае, че до 1985 год. Езра Паунд не се превеждаше в България, заради близостта му с Мусолини. Вече знаете. Ами Ницше. Връщате ме в едно време, в което отказвам да се върна. В този смисъл аз дълбоко се съмнявам в когнитивните възможности на журито, и неговите решения и предложения би трябвало да се тълкуват по метода на „Дънинг – Крюгер“, а не от Общинския съвет на Варна… И тъй като през осемдесетте години нямаше Гугъл не сте включили в отрицанията си и стиховете ми за една отминала (все още в надеждите ми) власт. Тогава чаках единадесет години излизане на първа книга. На ръкописа накрая почервеня един печат: „КНИГАТА НЕ СЪДЪРЖА ДЪРЖАВНА И ВОЕННА ТАЙНА“… Връщате ме в 1984 година – и в реалния, и в преносния смисъл. И виждам, че журито се е превърнало в МИНИСТЕРСТВОТО НА ИСТИНАТА от романа на Оруел „1984 година“… Ако сте я чели. Защото аз съм я и живял…
24 април 2025 год.
(по Оруел 1984 г все още) С ПРЕЗРЕНИЕ:
(ХРИСТО СТОЯНОВ)
