Уникален театър от висока класа е операта на Русе. Това доказва в поредната си книга китаристът Огнян Стамболиев. „Запалени от спомена“ съдържа портрети на оперни артисти и най-успешните директори по повод 75-годишнината на Русенската опера, която се навърши през 2024 г. Трудът е адмириран от рецензентите проф. д-р Румяна Каракостова, проф. д-р Боянка Арнаудова.
Сред артистите, допринесли за разцвета на Държавната опера Русе, е и Любомир Дяковски, който пък чества личната си 75-годишнина през 2025 г. Поместваме очерка за него, озаглавен „Любомир Дяковски – универсалният тенор“.
Люябомир Дяковски беше на щат в Русе за няколко сезона, но и след като се прехвърли в новосъздадената Плевенска опера (1975 г.), продължи да сътрудничи на Русенската. В Плевен се утвърди като водещ тенор, ваправи и добра международна кариера като оперен и особено като концертен изпълнител, продължава да пее и днес.
Любомир Дяковски е роден на 1 март 1950 г., под знака на Рибите, в град Дупница. Пее от дете. „Хоровете ме оформиха като певец и музикант", споделя той. Не е учил в музикално училище, постъпва първо в подготвителния клас на Консерваторията в столицата. Колебае се между Теоретичния и Вокалния факултет. Надделява страстта му към пеенето.
Учи официално при проф. Реса Колева и частно при голямата педагожка, италианска възпитаничка, Елена Доскова-Рикарди. Получава отлична школовка, при това е изключително интелигентен и музикален, учи невероятно бързо по клавир или по партитура, без да му „чука тоновете” пианист, както е при повечето тенори у нас, а и по света.
Добре си спомням дебюта му на сцена, още като студент в Учебния оперен театър – трудната, „високо построена, изискваща добра школа, издръжливост и музикалност, партия на Ернесто от „Дон Паскуале” на Доницети. Още тогава той ме очарова с блестящите си, сигурни височини, безупречната си техника, великолепното си пианисимо, и изискания си музикантски вкус. След това направи не по-малко проблемната роля на Граф Алмавива от „Севилският бръснар", впоследствие станала негова коронна роля, на която е може би най-добрият изпълнител у нас в продължение на много сезони.
В Русенската опера Любчо Дяковски пристигна със своя състудент, баритона Иван Консулов. Двамата заедно дебютираха като Принц Тамино и Папагено във „Вълшебната флейта" на Моцарт, в постановката на Стефан Трифонов и Михаил Ангелов. Тогава Любчо получи етикета „Моцартов певец”. И напълно заслужено! „Точен, разсъдъчен, изобретателен в актьорската си проницателност, изискан в музикантския си вкус", това писа за него Розалия Бикс напълно справедливо. Любчо е роден обаче не само за Моцарт и Росини (от Моцарт в Русе направи успешно още Фернандо от „Така правят всички”).
Малко по-късно той показа, че всъщност може всичко. И френска лирична опера, и италианско белканто, и веризъм, и немска музика (Бах Хендел романтиците), и руска опера, и трудните модерни автори.
В Русе Дяковски представи още няколко големи тенорови образа: Алфред от „Травиата”, Херцога от „Риголето", Рудолф от „Бохеми”, Фентон от „Веселите уиндзорки” и през 2004 г. първата си роля – Ернесто в новата постановка на „Дон Паскуале” с режисьор Теодор Стамболиев. Тази роля направи преди това в три постановки в Плевен, изпя я и във Варна. Бих казал, че тя събира таланта и опита му на артист и музикант от европейски ранг. Тук много точно идват думите на един австрийски критик за него: „Дяковски трогва сърцата с меката мелодична пълнота на големите тенори, с разтапянето на гальовното белканто и изключителните. височини в пианисимо..”.
Заедно със своята партньорка Виолета Шаханова (Норина) той прави великолепен дует, особено в последното действие на операта, напомнящ интерпретацията на Тито Скипа с Тоти Дал Монте.
Ернесто на Любомир Дяковски не е обикновен герой любовник от италианската опера на ХХ век, а енергичен млад мъж, който обича и се бори за любовта си.
Елегантен, духовит и пластичен, той е много находчив в поведението си на сцената, носи и хумор, и самоирония, които правят трафаретния образ жив и привлекателен.
Имах възможност да следя кариерата на Дяковски през годините. Той направи много– опера (над 50 роли), камерна музика, кантати, оратории, песенни цикли, нова българска музика. Беше наистина универсален тенор, способен да преодолее всяка певческа партия, да бъде убедителен и стилен. Изпия „Месия” на Хендел, „Матеус пасион" на Бах, трудни тенорови партии от мащабните во- кално-симфонични опуси на: Малер, Хайдн, Берлиоз, Бетовен… Дълъг е списъкът на ролите и концертите му. Заедно със съпругата си, първокласната пианистка Росица Дяковска, подготви и изнесе огромен брой концерти у нас и в редица европейски страни. Особено голям успех има той в Австрия, Германия и Швейцария, където неговият теноров глас със специфичен тембър и звучене и голямата му музикалност се ценят повече, отколкото у нас. Звезден миг, връх в кариерата му, бе свръхтрудната роля на Звездоброеца в „Златното петле" на Римски-Корсаков, изпълнена в София и Париж и записана на компактдиск. Любчо обиколи света и изпълнявайки руска музика като солист на състава „Големите Донски казаци”, с които концертира години наред.
В края на певческата си кариера стана директор на Плевенската филхармония, която ръководи – в тези трудни и безпарични години много успешно. Организира в Плевен и международен певчески конкурс на името на голямата Гена Димитрова.
Източник: Уикенд
