След три дена и това ще премине. Когото хванали от собствениците на тези домове – хванали. Ще се снишат малко, ще пооправят малко нещата, че четвъртият ден ще дойде и никой повече няма да си спомни за старците. Колкото си спомняхме за изгорелите живи старци в един такъв дом. Докато не разровихме малко жарта и се посипаха искри от нея… Разбира се, ще се пипне някой закон социален на юруш. Де видели, де не видели. Някой от собствениците ще "опере пешкира", че "Пак поглеж – дий, воле, дий"… Защото проблемът с тези домове не е в лошото законодателство. Проблемът е в разпада на патриархалното. Проблемът не е дори в децата, захвърлили родителите си в тези домове.
Проблемът е в самите родители. Преди години писах, че след промените през 89 година ние лишихме децата си от любов. Прибирахме се с пазарски чанти, уморени от работа на няколко места, казвахме на децата да ни оставят, нали виждат, че хладилниците са пълни… А децата искаха внимание. Искаха приятел вкъщи, искаха любов. Но им показваха за сметка на желанията им камерите на хладилниците. Ние превърнахме сърцата си във фризери. Отчуждението постепенно превзе домовете ни, връзките се разпадаха. Авторитетите се сриваха. Бюстовете на довчерашните герои се сриваха от пиедесталите, улиците сменяха имената си. Децата се възпитаваха от уличните герои… Тръгваха по чужбина. Изоставяха родители така, както се изоставя… Не знам дали сте забелязали, но това отношение се пренесе и към отвъдното. Нямаше кой да прекопае гробовете на близките, внуците не знаеха къде са погребани дядовците и бабите им. Вместо на гробища водехме децата на психолози и психиатри. А отношението към мъртвите е отношение между живите. Децата спряха да се прибират от чужбина. Родителите все повече приличаха на изхвърлени и непотребни лодки.
В най-добрия случай докарваха родителите си до някой старчески дом и ако не се наложи да им съобщят за смъртта на някой близък забравяха пътя към дома. Всеки ден ходих по няколко пъти в продължение на две години до един такъв дом при стринка ми. Носех храна, защото знаех, че не е добра "котловата". Налагах друго отношение към стринка ми. Съседката й по легло беше забравена. При живи деца, които се появиха да уредят наследствената къща. Беше дала всичко леля Ваня на тези деца. Само не патриархално възпитание. Заради стринка ми персоналът превърна в оазис стаята на леля Ваня и стринка. Защото знаеха, че съм там и виждам. Че изисквам специално отношение. Но аз съм възпитаван по друг начин и в друго време. Включително и от стринка ми, която бе авторитет за мен. От дете. Но другите в дома не бяха авторитети и с тях правеха каквото си искат. Един приятел, леко да му е небето, преди месец почина в един такъв дом. Беше зам. директор по екологията в АЕЦ "Козлодуй". Домът, в който почина бе на двадесетина метра от къщата му. Децата го изхвърлиха там. Беше му трудно да се справя заради паркинсоновата болест. Опитваше се да придобие някаква самостоятелност, но все по-трудно се получаваше. Беше разглезил до разхайтване децата си. Купуваше им апартаменти, те ги продаваха и изиграваха на комар. Плати инвитрото на единия от синовете, които забраниха дори на внучките му да го поздравяват, ако случайно минеха покрай дома.
Единствената ми надежда обаче е, че децата копират родителите си. Че отношението на децата към родителите автоматично става отношение на внуците към децата… Но това се нарича възмездие. Това не е промяна. Това е възмездие. Време е да върнем малко патриархат. И да не се извиняваме, че това е 21 век, че светът се променя, и че патриархатът… Но патриархатът в Япония върши работа – сигурно там не го наричат така, но по същество… Спомняте ли си Жан Жак Русо: "Назад към природата"… Време е за патриархат… Другото е разпадане на обществото…
Христо СТОЯНОВ
