Да живееш дни наред без ток е като да живееш с ток, но без ток, както би казал Божинката.
Той е класика, а аз обичам класиката.
Затова извадих от библиотеката "Майстора и Маргарита" на Булгаков, за да бъда в нереален свят – с фенерчета четене в тъмницата.
Всякакви видове осветителни джаджи си имам – едни с насочваща светлина, други по-разсеяна и фенер, подарък ми от Анджи Арнаудова от Америка, който осветява достатъчно добре дори хол от 90 квадрата.
Отоплението ми е независимо – антиекологично, камина на дърва с въздуховоди, доято топли без зависимост от цивилизованото достижение, наречено електричество.
Топло и полусветло. При мен – други с климатици, дето да пазим планетата с тях, изреваха на умряло.
Всичко започна невинно. В четвъртък – 2 октомври – заваля сняг. Не много, побеляха тревите и листата, но толкоз, някъде пръст-два натрупало. Токът спря вечерта в 19.00 за минути, дойде, пак спря, пак дойде и после настъпи кряат.
Няма ток!
Чакаш час и звъниш на любимия ти номер в телефона от началото на азбуката "Аварии": слушаш евопейската директива за личните данни и после се започва сладкият глас, който ти съобщава, че в 8.00 сутринта ще бъде възстановено енергоподаването. Чуваш общината си – моята Етрополе – и след нея още десетки, което означава стотици села в Западна и Северозападна България, където царува Гинка с "Електрохолд".
Търпеливо изчакваш сутринта и пак звъниш и отново чуваш същите общини и нов срок. Идва новият срок – пак слушаш нов срок и – така пет дни. Алгоритъмът просто включва някакво безумие, което не е информация, разбираш, че те лъжат. Вече не се учудваш, когато се обадиш в 7.30, а сладкият гласец ти съобщава, че токът идва в 7.00…
После пак звъниш, не за друго, за да чуеш човешки глас, макар и фалшив.
Нямаш телевизия, тя нали ни информира какво се случва в държавата /??!!/, нямаш интернет, имаш телефон, който зареждаш в колата. Чрез телефона разбираш от приятели, че телевизиете не знаят, как една трета от България бедства – в това време са залети курортните къщички на украинците в Елените, има съпътстващи жертви и това е.
Бедствието в голяма част на България без ток не е бедствие. Колко хора умряха, защото линейките не могат да отидат в тъмниците няма да разберем.
Не е атрактивна драмата.
На 3 октомври снегът, поне в Етрополския балкан, беше голям, дърветата са с листа и настъпи масово скъсване на електропроводите от времето на Бай Тошо, ако не и от Вълко Червенков. Гинка няма работници – кой ще бачка на минимална заплата, а които има, й изграждат фотоволтаици.
Няма хора, които в два слънчеви дни след снеговалежа да оправят скъсените "жици".
Няма!
И така ден след ден до вторник – 6 октомври – когато при мен светна.
Нека съм справидлива: кметът на Етрополе благодари на енергоразпределителите, защото докараха агрегати към трафопостовете и пускаха ток по няколко часа за Бог да прости, но не за всички в домакинства селата. Точно в моето село имаме едно единствено семейство с две малки деца и нямаха ток.
А виновниците са тъкмо частниците на Гинка, защото от поне четири години не са почиствали от дървета кабелите. Отделно е онова безумие на "зелените", които свиха сервитутите около далекопроводите на осем метра и големите борове като клечки за зъби, ама огромни клечки, се срутват върху кабелите.
Но всичко това са мои догадки защо нямаме ток – чак па толкова дни да не могат да се справят, ме кара да отивам в конспирацията: "Няма ток, защото отива в Украйна!" Кой ще ме упрекне?
Не беше страшно да живея четири пълни денонощия, пет календарни дни, без ток.
Беше страшна неизвестността.
Обидно е, че нямаш държава и се чувстваш като малко изоставено дете в тъмна гора.
Иначе четеш "Майстора и Маргарита" с фенерче и си викаш, къде е Сатаната Воланд да дойде и раздаде справедливост над лошите?
Всъщност Воланд в романа е Сталин – злото, което твори добро.
Без ток живееш сюрреалистично.
Сега имам ток и е същото…
/Между другото, имам аз ток и онова семейство с малките деца, понеже сме на отделен далекопровод, а другите в селото още са на агрегати. Евало си е майката, европейска!/
Зоя Деянова
