Маргарита Петкова е автор на незабравими стихотворения, някои от които са превърнати в хитови естрадни песни – „Иване, Иване“, „Само за жени“, „Болката отляво“, „Нова година“, „Бог се роди, Коледо“, „Балкански синдром“. Работила е и с Васил Найденов, и с Тони Димитрова, и с други звезди, но най-много нейни творби е изпяла Богдана Карадочева. Със съпругата на композитора Стефан Димитров са първи приятелки повече от три десетилетия и постоянно са в контакт помежду си.
На 21 февруари знаменитата поетеса стана на 69 години. Рожденият й ден
– Г-жо Петкова, на 21 февруари станахте на 69. Празнувахте ли, или решихте да отложите купона за 2026 година, която ще е юбилейна за вас?
– Като дете очаквах с нетърпение рождения си ден, но във времето това се промени. Сега не го отбелязвам кой знае как. На 21 февруари си седяхме кротко с мъжа до мен – Максим. Той пиеше вино, а аз – безалкохолно. Хапнахме си сирена и гледахме филми. Отбелязах рождения си ден през 2025-а като ден промоция – нали само тогава навършвам 69години. Приемам всеки ден, дори и неудачен да е той, като празник. Не планувам нищо предварително, затова не мога да кажа отсега какво ще бъде на 70-годишния ми юбилей.
– За какво мечтаете?
– Нямам мечти, а цели. На можем да мислим как да си наредим живота, без да знаем какво ни очаква. Основен принцип ми е: „Нищо предварително. Тоест човек трябва да живее не според перспективата, а според ситуацията. Перспективите невинаги могат да бъдат управлявани, а ситуациите се налага да ги приемаш и гледаш да ги обърнеш така, че да са по-поносими за теб. Ще дам един пример. Започнахме да правим ремонт вкъщи със синовете ми. Отидохме да купим маса за кухнята. Единият син хареса стабилна, голяма и хубава маса. Взехме я. Дъщеря ми замина за Англия, разболя се и почина. Зет ми с двете деца остана на Албиона. Малкият ми син също е там. Големият се ожени и не живее при мен. А голямата масата си стои в кухнята и се чудя как да я заобикалям.
– Кога Ви е било най-трудно през вашите 69 години?
– Не се оплаквам от живота си изобщо. Всеки ден благодаря и за меда, и за жилото, всичко ни е урок. С големия ми син си имаме такъв лаф „Няма лесно, мамо!“. През 2000 г. без работа с три деца у дома, беше тежко, но не съм била само аз така. Успяхме да се справим, ядяхме макарони със захар и сирене. Децата ми бяха около мен, не се сърдеха и не капризничеха. Работех на а парче, пишейки текстове, и когато имаше пари, си купувахме банани. Трудно ми е било, когато съм се справяла с болестта на дъщеря ми Надежда (починала от рак на 9 юни 2019г. – б.а.). Трябваше да поема на гърба си не само моето страдание, но и нейното, и това на децата й и синовете ми. Но успях и тогава
– Какъв е размерът на пенсията ви?
– Беше 601 лева, но след увеличението от миналата година стана 665 лева. Парното ми за януари е 498 лева. Не се оплаквам в никакъв случай, има хора и с по-малки пенсии. Винаги успявам да се справя на магия.
– Как успявате да се справите, ако парите отиват предимно за парно?
– Успявам, нямам претенции към храната. Не пазарувам това, което купуват другите хора – продукти като месо и сирене. Ям плодове и зеленчуци, които в момента са скъпи, но за сметка на това ги консумирам само вечер. Не гладувам, просто така съм се нагласила. Когато имам кисело мляко, животът е прекрасен, но не дробя. Не съм типичният възрастен човек, защото още не съм възрастна.
– Надявате ли се на персонална пенсия от правителството?
– Не чакам нищо. Малко съм като бившия ни премиер Стефан Стамболов, който пише: „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари…“. Никога няма да изпитам желание да ме отличат с нещо. Мисля, че има много хора, които са по-достойни и по-заслужили от мен, а и не са само в артистичните среди.
– Как сте със здравето?
– Да чукна на дърво, сприятелена съм с диабета си. Другаруваме си, живеем си заедно. Обаждат се някои кокали, но това е съвсем нормално за моята възраст. Не се чувствам на 69 години и засега моето тяло се подчинява на духа ми.
– Работите ли по нещо ново?
– Преиздадох пълния вариант на „Шест етажа без асансьор“. С издателя ми Пламен Тотев имаме намерение да направим същото и с „Болката отляво“ – една книга, която хората продължават да искат. Новото издание ще е преработено и може би ще наблегнем на обяснителните ми бележки – тоест ще е по-пикантно-
– Очаквахте ли през 2000 г. песента „Болката отляво", на която сте автор на текста, да стане такъв голям и вечен хит?
– Благодаря на Васил Найденов, който изпълни, „Болката отляво“ като звяр, а продължава да я пее толкова хубаво и до днес. Дебело искам да подчертая, че за да стане такъв хит песента, заслугата е на композитора Стефан Димитров. Без музиката му, върху която аз хвърлях думички, нищо нямаше да се получи. Успехът на всички песни по мои стихове се дължи най-вече на Стефан. 90% е неговият принос, само 10% – моят. Често двете с Богдана Карадочева си се майтапим. Тя казва: „Вие нали сте творци? Аз съм си изпълнител”.
– С Богдана Карадочева работите ли върху нова песен?
– На премиерата на новото издание на книгата ми „Шест етажа без асансьор” Богдана ме закле да се видим много скоро и да започнем да работим по следващата ни песен. Ще запретнем ръкави и ще има още много от нас.
– Кой пръв ви нарече Кралицата на българската поезия?
– Това ми го измисли Евтим Евтимов. Много добър човек и огромен творец. Със сина му Венко Евтимов бяхме колеги в университета. Оттам се познавах отлично с Евтим, който винаги имаше бащинско отношение към мен. Все казваше по нещо хубаво на хлапето, което се опитваше да пише стихове.
– Преди 40 г. Ви приписаха авторството върху акростиха „Долу Тодор Живков", който излезе във в. „Пулс“. Имахте ли големи неприятности?
– Цялата тази история беше много на дребно. Според мен беше насочена срещу вестник „Пулс“, а не конкретно срещу мен. Тогава вестника го пое Борислав Геронтиев – значително по-млад от предишния главен редактор Божидар Божилов. Явно целта беше да се постигне една стагнация спрямо младата литература. Никой не е оказвал върху мен и семейството ми някакъв натиск.
– Твърди се обаче, че сте били заплашвана…
– (Смее се.). Да, двама-трима колеги „писатели“ ми казваха да гледам да не ме блъсне някоя кола. Това беше смешно за мен. Знаех, че не съм аз авторът, и оттам нататък нямаше проблем за мен. Веднъж ме извикаха на разговор с оперативни работници. Единият от тях ми каза: „Вижте, ние знаем, че не сте вие, но сме длъжни да снемем показания”. Не съм била репресирана. На всички беше ясно, че не мога да пиша толкова слаби стихове. И до днес половин България ме смята за дисидент. Като отида в някой по-затънтен български град, ми казват: „Вие сте написали акростиха! Винаги отговарям: „Не, ако аз му бях авторът, щеше да е хубаво стихотворение, което влезе и в учебниците!“. През 1988 г., когато случаят с акростиха беше вече поотшумял, се проведе конференция на младите литературни творци. Тодор Живков нарочно дойде да се снима с мен. Беше ми припомнено коя съм и той си проправи сам път в тълпата, за да ме приближи. Хвана ме за ръката и прикани насъбралите се журналисти: „Хайде, снимайте, снимайте!“. След това имаше маса, на която седнахме за вечеря. Живков ми намигна леко и заяви: „Ние знаем как стоят нещата!“.
– Били сте много артистична на младини и близките ви са мислели, че ще станете актриса. Съжалявате ли, че не поехте по този път?
Не. Така или иначе имам три Оскар-а в този живот – трите ми деца. Нямам характер на актриса и тази работа определено не е за мен. Не мога да играя по чужда свирка, пък била тя и режисьорска. Играя само по собствената си.
Източник: Уикенд