Авторът на „Площад Замкови“
Отношенията между двете страни не са били никога добри, сега са в най-ниската си точка
Имигрантите на Киев се жалват, че властта във Варшава ги превръща в роби
Пришълците от югоизток работели „на черно“ и прецаквали безмилостно коренното население
Ако работели официално, украинците заемали полагащи се на поляци места, съгласявали се на по-малко пари
Ненавистта на таксиджията към украинските имигранти от двата пола е искрена, прозира във всяка дума
Поляците смятат всички украинки за курви, гонят ги масово в родината
Ако пристигнеш през тези дни във Варшава, примерно от Берлин, Париж или Рим, само след час разходка в центъра на полската столица ще установиш, че нещо, което е типично за западноевропейските градове, на нея ѝ липсва. Няма го нито пред президентския дворец на прелестната централна улица „Краковске Пшедмешче“, нито по-нататък пред Сейма и Сената на ул. „Вейска“, нито пред сградата на правителството на „Алеи Уяздовске“, камо ли пред общината на площад „Бански“. А в големите пък и малките западноевропейски градове то се набива веднага на око, тъй като се вее като знак на солидарност пред държавните институции и обществените сгради още от февруари 2022 г.
Сградата на президентството
Разбира се, че става дума за националния флаг на Украйна, който пишещият тези редове не можа да открие в центъра на Варшава през целия следобед на 12 юни, когато апликацията в телефона му показа проходени над 12 километра. А го очакваше като нещо нормално и дори задължително за Полша, която кой знае защо вземащият се за добре информиран ваш репортер винаги е смятал за най-близката, истинската братска страна на нападнатата от Русия съседна държава.
Оказа се обаче, че това не е вярно, че е мит, че за съжаление може би е вярно точно обратното – поляците май мразят украинците повече от всеки друг народ и антипатията в противоположната посока е върната тъпкано.
Първото обяснение го дава стопроцентовият по собствените му думи поляк Михал Завадски, който е шофьорът на таксито с регистрационен номер WF6749E. С него пътят за връщане от „Алея Уяздовске“ до хотел „Мамезон Регина“, намиращ се в противоположния край на Стария град и запазил типичния за Варшава архитектурен стил от времето на родената тъдява Мария Кюри, трае петнайсетина минути, значи има време за приказка. Към петдесетгодишен е Михал, среден на ръст, възпълен и с бръсната глава, бил е на курорт в Слънчев бряг преди двайсетина години, останал общо взето доволен, много му бил харесал Несебър. Първоначално разговоряме на българо-полско-руски, въобще някак на славянски, но приказката не тръгва и го обръщаме на английски, с който шофьорът се справя доста добре. И на въпроса защо украинското знаме, което виждаш на всяка крачка из Западна Европа, във Варшава го няма, Михал отговаря веднага: „Защото бе свалено неотдавна не само във Варшава, но и в цяла Полша по инициатива на евродепутата и голям патриот Гжегож Браун.“ Управляващите в страната смятали народния избраник за ултранационалист и не го обичали много, даже му били забранили да влиза в Сейма или долната камара на парламента. Но народът бил с него и началниците се били принудили да се вслушат в призивите му, за да не ескалира в сблъсъци бушуващата от доста време в страната ненавист към украинските имигранти.
А те по официални данни били някъде между 1,5 – 1,6 милиона души, но според Михал вече надхвърляли 3 милиона и скоро като нищо щели да станат 10% от 37 милионното население на страната. Тези, „официалните украинци на хранилка“, за таксиджията гледали само да получат помощите, които им отпускали Полша и Европейският съюз, теглели парите от банкомат – някъде към 600-700 евро на месец и тръгвали да ги харчат в Германия или прибалтийските страни, защото там било по-евтино. А ако работели официално, украинците заемали полагащи се на поляци места, като освен това се съгласявали да получават по-малко пари и по този начин подбивали пазара на труда.
Особено пък ако става дума за частния сектор, тъй като там най-често пришълците от югоизток работели „на черно“ и прецаквали безмилостно коренното население. А пък украинките, особено по-младите, според Михал, били до една курви и рушели на поразия семейства в търсене на пари и понякога на жених. Като шофьорът натъртва, че не включва в „групата“ нахаканите проститутки от съседната страна и преди всичко елитните сред тях, които били оплели в мрежите си много местни политици и преди година властите се били опитали да ги натирят към родината им. Ненавистта на Михал към украинските имигранти от двата пола е искрена, прозира във всяка дума на таксиджията и е добре, че пътят до „Мамезон Регина“ не е примерно половин час, защото обидните словоизлияния срещу комшиите в неволя могат да станат и досадни.
Паметника на Мария Кюри недалеч от дома ѝ
Родният дом на Мария Кюри на преден план
Но иначе разговорът ще бъде нещо като отправна точка за проникването през следващите два дни в голямата стара рана на полско-украинските отношения, със сигурност гноясала неимоверно след началото на специалната руска операция.
Привечер обаче откривам украинското знаме, но във формата на половината небесносиньо, половината жълто сърчице, което е поставено заедно с годината 2013-та под фирмения надпис на ресторант „Черноморка“. Доста изисканата кръчма се намира на продължението на югозапад с име „Нови Свет“ на централната улица „Краковске Пшедмешче“, препоръчва я като „чиста украинка“ администраторката в хотела – Полина, която пък е от Киев. Ресторантът „Черноморка“ бил отворен преди войната, бил нещо като част от верига на локали със същото име в Одеса и Киев, поляците го били приели радушно, но след руската агресия рядко стъпвали в него, защото смятали, че бил станал свърталище на имигранти. На табелката върху ризата на русокосия строен сервитьор, който ме настанява на масата, пише „Игор“, опитвам се да го заговоря на руски, но той категорично отказва, обяснявайки на английски, че говори само на украински и полски, плюс, разбира се, на езика на Шекспир.
Ресторант „Черноморка“
На близката маса са седнали три изискано облечени дами, най-вероятно баба, дъщеря или снаха, и внучка, поздравявам ги с леко повдигане на сламената ми шапка и след моето „Have a nice evening!”, значи „Хубава вечер!“, по-възрастната жена отговаря на чист руски: „Вам также чудесного вечера!“ Следва едно „Спосибо большое!“, после преглед на фотокопираното от двете страни на лист меню, което е доста богато. Ударението е поставено преди всичко върху няколко вида стриди с цени все още в полски злоти, които обърнати в евро започват от 3 и стигат до 7 евро за бройка, на втори план са раците, калмарите и октоподът. Черно море според менюто е представено с пет вида риба – попчета, кефал, сафрид, сарган и калкан, но Игор подсказва, че ако ги има, те не само че са замразени, ами и произходът им не е ясен, поради трудност в доставките заради войната в родината му. Момчето препоръчва разядка-пастет от естонски шпроти, рибна супа от скумрия, прясна херинга от Балтийско море на грил, добавям и чаша бяло сухо вино по негов избор, като му давам предварително 10 евро бакшиш с уговорката, че ще платя сметката с кредитна карта. Съвсем нормално сервитьорът, който е на не повече от 20 години, става много чевръст и любезен, а след като изпразвам до дъно чинията със супата ме пита: „Хареса ли ви?“, отговарям му с въпроса: „Не се ли вижда?!“ и той най-после се усмихва.
Тогава си позволявам да му кажа, че след почти цял ден бродене из Варшава не съм видял никъде украинското знаме, освен като сърчице под надписа „Черноморка“ на фасадата на ресторанта. Обяснявам му, че синьо-жълтият флаг е навсякъде не само из Западна Европа, но и в родната ми България и го питам защо във Варшава го няма? „Питайте поляците – отговаря Игор и добавя тихо: – може би не го искат…“ „Казват ли нещо за това колегите ти поляци тук?“ „Само украинци сме в ресторанта, преди да постъпя имало четирима поляци, ама след началото на войната напуснали.“ „Изгонени ли са били или наистина са напуснали?“ „Тръгнали си сами, щото искали да са на петдневна седмица и да работят по седем часа на ден, но собственикът не се съгласил…“ – отговаря русокосият младеж. „А вие по колко часа работите?“ „По девет, десет часа, ако има работа оставаме и цяла нощ, само с един почивен ден на седмица. Ползваме го, когато има възможност, понякога по два, по три дни почивка вземаме наведнъж.“ „Значи работите по цели седмици без прекъсване?“ „Щом трябва…“ – казва Игор и се отдалечава с изпразнената от четирите херинги чиния.
„Поляците вече искат да работят по седем часа и четири дни в седмицата!“ – чувам на руски от съседната маса, където са привършили вечерята си трите стилно издокарани дами – на около петдесет, трийсет и десет години. Обръщам се към тях, представям се на руски, казвам че съм българин и журналист. Най-възрастната от трите жени, която е казала как искат да работят поляците, обяснява, че са внучка, майка и баба, имигрирали били още на втория ден на войната от град Виница. Казва се Настя, в Украйна била мениджър на общинско предприятие за услуги, а във Варшава била регистрирала фирма за почистване на офиси, в която вече давала хляб на трийсетина работници, до един украинци, а дъщерята ѝ водела счетоводството.
„А защо искат да работят само четири дни поляците, толкова ли много печелят?“ – питам. „Защото живеят на наш гръб, наши хора им вършат цялата работа, не само черната, ние сме им полезните идиоти за всичко! Вече могат даже да не работят, въобще не ни приемат на тълпи от милосърдие…“ – отговаря собственичката на фирма с толкова твърд тон, че дъщерята Ева се стряска и ѝ казва: „Мамо, спокойно!“
Настава за кратко неловко мълчание, после Настя изстрелва въпрос, който ме шашва: „Вие питахте сервитьора защо го няма украинското знаме във Варшава, а случайно да сте видели тук чернокожи мигранти или араби, както се случва примерно в Париж, Рим или Мадрид?“ Замислям си и си давам бързо сметка, че за десетте часа във Варшава да съм срещнал най-много десетина човека с друг цвят на кожата, освен с нашия, белия, славянския, и ако се съди по облеклото им, те бяха предимно богати арабски туристи от Залива. „Не, не съм!“ – отговарям и виждайки, че бабата и майката на малката Вера са се доверили на германски ризлинг, им предлагам да поръчам още една бутилка, която да изпием заедно, защото разговорът е много интересен. Настя обаче вдига едва преполовеното тяхно шише, казва ми, че няма да могат да го приключат и прави знак с ръка да приближа към нея празната ми чаша. Вдигаме наздравица за мир в Украйна, след което разказвам какво съм чул следобеда за украинците от един шофьор на такси и собственичката на фирма за чистене на офиси учудващо се съгласява с него. „Да, работим им „на черно“, щото ни рекетират, че ще ни върнат насила в Украйна – казва Настя, – вършим им тук всичко, а те ходят да работят за много повече пари в Германия, Франция, Белгия, Холандия, където ние вече трудно можем да припарим!“.
Оправната украинка явно не е доволна и от това, че новият полски президент Карол Невроцки не иска Украйна да бъде приета в ЕС в обозримото бъдеще, под предлог, че нейните селски стопани и тираджии щели да конкурират полските и въобще европейските. „Просто, ако бъдем приети в ЕС, поляците няма да могат повече да правят каквото си искат с нас – обяснява спокойно Настя – няма повече да им бъдем източник на евтина работна ръка, да им работи много, да ни плащат малко и чрез нашия труд те да стават все по-силни и влиятелни в Европа!“ Разговорът продължава още към половин час в този дух, само дето Настя не казва, че Полша желае войната в родината ѝ да продължи вечно, за да експлоатира нещастните ѝ сънародници с цел да си живее добре. Думите ѝ обаче навяват подобни мисли, а Ева повече не се обажда, въпреки напористата риторика на майка ѝ. Но когато малката Вера започва да настоява да си тръгват, защото ѝ се спяло, на изпроводяк дъщерята на Настя ме поглежда в очите и изрича тихо: „Роби ни направиха, вярвайте ми, а те вече се смятат за богати западняци!“
Паметникът на незнайния воин с вечния огън
Малко след обяд на следващия ден – 13 юни – виждам все пак украинското знаме на централния площад на Стара Варшава. Но то не се вее от камбанарията на Кралския замък, нито от „Колоната на Зигмунт“, нито от някой балкон или прозорец на красивите сгради наоколо. Със синьо-жълтия флаг са покрити раменете на младеж на около двайсетина години и на жена на около четирийсет, които са провесили на вратовете си прозрачни кутии от плексиглас и в тях се виждат банкноти и монети. Прави ми впечатление, че спират предимно минаващите от време на време пред тях чуждестранни туристи – най-често добре облечени семейства-индийци, но също така японци, китайци или западняци. Момчето с украинското знаме на раменете явно ме е забелязало да излизам от парадния вход на Кралския замък, тръгва към мен, поздравява ме на английски и казва, че е представител на неправителствена асоциация от Киев, която събира помощи за украински сираци. Уточнява, че ако нямам пари в брой за дарение, мога да го направя и с кредитна карта, като дори вади за целта от увесената на рамото му платнена торба пос-терминал. Вадя от портфейла си пет евро, казвам му, че ще ги пусна в прозрачната касичка, но ако ми отговори на двата въпроса: „Защо се е насочил към мен?“ и „Защо в цяла Варшава украинското знаме се вижда само на неговите рамене и на тези на „колежката му“? „Първо защото сте чужденец – ако съдя по сламената шапка, вие сте испанец или португалец, а по облеклото – французин или холандец!“ – отговаря Даниил, защото това име е изписано на пластмасовата табелка на гърдите му. „Не, българин съм – подмятам, добавяйки: – Ако искаш, можем да говорим и на руски, но защо спирате само чужденци или се лъжа?“. Младежът, комуто очилата придават вид на студент-зубрач, веднага отговаря, пак на английски: „Няма поляк, който да даде доброволно за Украйна и една злота, те много ни мразят!“ „Заради миналото ли?“ – питам, имайки предвид Волинската трагедия от 1943 г., когато украинските националисти в комбина с хитлеристите есесовци избиват хиляди поляци. „И заради волинските кланета – потвърждава Даниил – но за тях ние винаги сме били неприятели, нежелани. А с войната ни намразиха още повече, защото ни смятат за натрапници!“ Спира за малко и казва сякаш на себе си: „Ако могат – във Висла ще ни удавят!“ „Да, ама твои сънародници ме убеждаваха вчера, че поляците ви искат, само за да ви използват и да живеят на ваш гръб!“ „Нашите, както винаги, говорят много, правят се на по-умни от поляците!“ – реагира троснато на руски Даниил и след като пускам в касичката му банкнотата от пет евро, ми казва: „Дякою!“.
Превежда ми го от украински със „Спосибо!“, после тръгва с родното си знаме на гърба към следващия заплют спомоществовател. Той е мургав брадатко със среден ръст, в бермуди и фланелка с къс ръкав, обут е в чехли, а зад него ситни забулена дама в ефирни копринени шалвари. Сядам на останалия от някогашната крепостна стена тухлен довар и гледам дълго двете украински знамена, реещи се като заблудени из огромния площад „Замкови“.
Автор: Румен Михайлов
trud.bg