Искра Баева е професор по история и преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на стотици публикации и на десетки изследвания и книги, свързани с историята на Източна Европа и България през XX век. Част от заглавията: „Българските преходи 1939 – 2010“, „Личностите, които определиха нашата съдба”, „България и Източна Европа“, „Тодор Живков“ „Източна Европа през ХХ век. Идеи, конфликти, митове“ (съвместно с Евгения Калинова).
Проф. Баева бе участник в дискусията на 5 юни в НДК, която по повод 35 години от провеждането на Кръглата маса в България (януари – май 1990) събра представители на двете политически сили – БКП/БСП и СДС, които бяха активни тогава. Започнала със заседанията на Кръглата маса, драматичната 1990 година продължи с изборите за Велико народно събрание, протестите след разочарованието от загубата и завърши със създаването на правителството на националното съгласие на Димитър Попов.
Разговаряме с нея както за събитията преди 35 години, така и за политическите процеси днес, чийто генезис може да се търси във времето, когато стартира българският преход.
– Госпожо Баева, тази година се навършват 35 години от събитията през 1990-а, които начертаха посоката и предопределиха съдържанието на българския преход. Като започнем от Кръглата маса, която легитимира опозицията СДС и променящата се компартия, минем през първите свободни избори на 10 и 17 юни, Града на истината, палежа на Партийния дом и стигнем до програмното правителство на Димитър Попов (22 декември). Много или малко са 35 години за един историк?
– За световната история 35 години са един миг, за българската се равняват почти на епоха (Третото българско царство просъществува 66 години, социализмът – 45, демокрацията – засега 36), но за един историк са много – половин или един професионален живот. Мисля, че за българите изминалите 35 години промени са много, особено като имам предвид нагласите от 1990 г. Тогава смятахме, че за пет, максимум десет години България ще се превърне в демократична и просперираща държава. Нереализираните очаквания пораждат горчиво недоволство и постепенно изтриват вярата в бъдещето.
– Да започнем с оценка на Кръглата маса, чиито заседания следеше цяла България. Съгласна ли сте с тезата, че основното й значение бе договарянето на мирния преход?
– Несъмнено тя беше организирана, за да бъде договорено как да се премине от еднопартийната система при социализма (с незначителната добавка на казионното БЗНС) към демократична политическа система. Но нашата Кръгла маса беше нещо ново само за България, не и за Източна Европа, защото по подобен начин вече се бяха договорили централноевропейците. В Полша договарянето на политическата промяна започна година преди нас: първата в региона Кръгла маса беше свикана на 6 февруари и приключи своята работа с решение за провеждане на полусвободни избори на 5 април 1989 г. Инициативата там беше на управляващата Полска обединена работническа партия, която беше загубила общественото доверие и не можеше да реализира реформите към пазарна икономика – това показа референдумът от 29 ноември 1987 г., в който само 46% от поляците подкрепиха предложенията за преминаване към втория, болезнен етап на реформите. Така че през 1988 г. полските комунисти бяха принудени първо отново да легализират „Солидарност“, за да им помогне да спре стачната вълна, а през есента и да започнат преговори с нея за преминаване към политически плурализъм.
В изборите от 4-18 юни 1989 г. „Солидарност“ печели почти всички, оставени за свободен избор места, а управляващите – само запазените, което показа, че обществото ги отхвърля и се стигна до първото некомунистическо правителство в региона на Тадеуш Мазовецки.
Моделът на договаряне след това беше повторен в другите страни от Източна Европа, а основният въпрос навсякъде беше кога и как да се проведат плуралистични избори, които да легитимират новата политическа система. За разлика от полските, останалите избори вече са напълно свободни. Но не бива да се забравя и това, че в никоя от кръглите маси новите политически сили не искат да се обсъждат икономическите промени, а само политическите.
– Имаха ли двете основни страни – БКП/БСП и СДС, визии за развитието на страната? Или позициите се изграждаха в движение, адаптираха се една към друга, променяха се.
– И за двете страни на Кръглата маса договарянето беше нещо ново, но СДС беше по-добре подготвен, поне на този етап, тъй като разполагаше със стенограмата от полската Кръгла маса.Колегата Димитър Луджев я беше получил от полските си приятели. За всички стари и нови български политици договарянето на промените беше нещо ново. За политиците от БКП/БСП нова беше необходимостта да се договарят с нови конкуриращи ги политически сили, а за СДС предизвикателство беше да изработят единни позиции при толкова различни политически субекти в общата формация (там присъстваха партии и организации от целия политически спектър, макар и с неясни все още виждания). Така че по време на Кръглата маса всички се обучаваха в движение как се водят политически преговори.
– Опитваше ли се БКП/БСП и реформаторите в партията, на първо място – Андрей Луканов, да си отгледат опозицията? Или това е един от митовете, който би трябвало да обясни защо преходът в България се проточи по-дълго, отколкото в други страни от Източна Европа?
– Почти съм сигурна, че Андрей Луканов се е надявал на това, че помощта, която оказва на зараждащата се опозиция, ще му създаде влияние в нея. Реалността обаче беше съвсем различна. Мога да припомня и друг източноевропейски пример – на Имре Пожгай, големият реформатор от Унгарската социалистическа работническа партия, който съдейства за раждането на Унгарския демократичен форум и на Съюза на свободните демократи, след което обаче не успява да влезе в демократично избрания парламент.
Що се отнася до Андрей Луканов, от една страна, той беше атакуван от своите съпартийци, че помага на опозицията – най-ярка беше ролята му при избирането на д-р Желю Желев за президент, което можеше да стане само с немалък брой гласове от БСП. От друга страна, искам да припомня, четой беше арестуван през юли 1992 г. и остана в ареста почти до края на годината по волята на част от онези, за които той смяташе, че трябва да са му благодарни. Така че да, Луканов съдейства на дисидентите в първите им стъпки при превръщането им в опозиция, но няма никакво влияние върху по-нататъшното развитие на СДС.
Митът, че Луканов е създал опозицията, беше създаден от по-късно присъединилите се към СДС, които по този начин обвиниха предходниците си, че са колаборирали с бившите комунисти.И тук няма българско новаторство, защото по подобен начин беше обвинен дори Лех Валенса, иконата на източноевропейския преход.
– СДС загуби първите свободни избори, което радикализира настроенията, улицата стана сила. До национално съгласие се стигна чак в края на 1990-а. Трябваше ли България да мине през стачки, протести, през подпалването на Партийния дом, през Лукановата зима? Това ли са месеците, които наричате „политическо безвремие“? Каква е цената, която платихме?
– За мен най-любопитното при сегашното отбелязване на 35-та годишнина от българската Кръгла маса (б.а. – на 5 юни в НДК) беше, че всички участвали в събитието твърдяха, че са били убедени, че ще загубят изборите. Но не така изглеждаха нещата през 1990 г. Тогава техните говорители веднага след изборите показаха не само огромна изненада от загубата, но и отказаха да я приемат. В първата си следизборна реч лидерът на СДС д-р Желю Желев обяви, че изборите са били свободни, но не и честни. Тези думи отприщиха уличните протести – студентите от Независимите студентски дружества, водени от Емил Кошлуков, окупираха Университета, създаден беше палатковият лагер, наречен Град на истината в София, такива имаше в още някои големи градове.
Улицата искаше да промени резултатите от изборите и това беше фалстарт на българската демокрация. Тези събития показаха най-вече неготовността на българското общество за демокрацията, която включва и признаване на изборните резултати и тогава, когато не ни харесват.Да не забравяме, че за разлика от страните в Централна Европа, които имаха своите бунтове срещу системата и имаха утвърдено дисидентско движение, при нас това го нямаше, а първите ни дисидентски организации се появиха в началото на 1988 г. Никой не беше готов за демокрация и трябваше да научат правилата й в движение и политически сблъсъци. У нас периодът на „обучение в демокрация“ продължи малко по-дълго от другите държави в преход, което означаваше съсредоточаване на вниманието върху политическите процеси и пренебрегване на икономическите промени. При нас този период продължи не месеци, а години. Ще припомня, че първите големи приватизационни сделки бяха осъществени едва през втората половина на 90-те години – 1996 г. Соди-Девня, докато в Централна Европа това става в началото на 90-те години.
– След промяната България се захвана да изготви първо нова Конституция, после да прави икономически реформи. Грешка с огромни негативни последици?
– Да, наистина смятам, че идеята на СДС първите свободни избори да бъдат за Велико народно събрание, което да изработи конституция, беше грешка преди всичко за тази формация. Свидетелка съм на раждането й, защото тя беше лансирана в нашия кръжок в СУ „Теоретични проблеми на социализма“ в края на 1989 г. от Димитър Луджев, Снежана Ботушарова и Стоян Ганев. Целта им беше създадената от тях нова демократична конституция да ускори промените в България и по този начин да настигнем „отличниците“ в прехода в Централна Европа. Само че предварително условие за това беше СДС да спечели изборите. Което, както знаем, не стана.
Що се отнася до създаването на нови конституции в страните в преход, ще припомня, че в Полша такава беше приета през 1997 г,. в Унгария – през 2011 г., в Чехия и Словакия новите конституции са от края на 1992 г., но защото общата държава се разделя и трябва да се учредят две нови. Единствената държава, която като нас приема нова конституция през 1991 г. е Румъния при подобни на нашите условия. След изборите за ВНС и победата на БСП от СДС вече не искаха да се изработва конституция: сигурно си спомняте за гладната стачка на 39-те срещу конституцията, речта на президента д-р Желев, че парламент с „комунистическо“ мнозинство няма морално право да приема конституция или проклятието на Блага Димитров да изсъхне ръката на всеки който я гласува. Само че в тогавашната ситуация на улични вълнения, приемането на конституция, която отговаря на всички демократични изисквания (неслучайно тя действа и до днес), се превърна във важен стабилизиращ фактор.
Дори нейните противници д-р Желю Желев и Блага Димитрова в началото на 1992 г. се заклеха именно на нея. Така понякога грешките на една политическа сила могат да се превърнат в успех за държавата.
– Вместо „социализъм с човешко лице“ изградихме капитализъм, който в някои аспекти може да се нарече „див капитализъм“. Защо? Нашият политически елит ли бе неопитен, бе податлив на влияние, бе егоистичен или чужди страни наложиха своите интереси?
– На първо място защото нито новото ръководство на БКП/БСП, нито това на СДС, нито българският народ бяха готови за предизвикателствата на прехода. Повечето българи бяха недоволни от функционирането на предишната система, но никой от желаещите промяна не беше наясно как да бъде направена и какво ще последва. Новото ръководство на БСП се стремеше към демократичен социализъм – такава цел беше поставена в новия програмен документ на извънредния XIV конгрес (30 януари – 2 февруари 1990 г.) „Манифест за демократичен социализъм в България“. Но и там никой нямаше ясна представа как ще се стигне до този демократичен социализъм. В документите на СДС се декларира стремеж към демокрация и пазарна икономика, но и там положението беше същото – никой не беше наясно какво точно означава пазарна икономика и най-вече, че става дума за капитализъм. Няма да забравя разказа на д-р Желев за това, че след като веднъж по медиите е споменал думата капитализъм, телефоните на седалището на СДС на „Раковски“ 134 са загрели от възмутени обаждания на привърженици. Неподготвеността на политическите елити ги караше да следват чужди модели и безкритично да приемат външни съвети.
– Може ли да откроите фундаментална грешка (грешки) от този период, която деформира българския преход? Която доведе до дефицит на справедливост, до рекордно за ЕС социално разслоение, до статута „най-бедната страна в Евросъюза“.
– Откровено казано, не мисля, че в началото на прехода имаше съзнателни фундаментални грешки. За мен големият проблем беше и продължава да бъде твърде голямата ни зависимост от външните фактори.В СДС повярваха на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър, който при посещението си на 10-11 февруари 1990 г. им каза, че трябва да побързат с изборите, за да поемат властта от комунистите (това сподели на наша университетска конференция д-р Желю Желев през ноември 2009 г.), в БСП също имаше илюзии, че отвън идват само добри съвети – Докладът „Ран-Ът“ беше поръчан от правителството на Андрей Луканов именно с такава надежда.
Същото можем да кажем и за безкритичното приемане на изискванията на западните финансови институции (т.нар. Вашингтонски консенсус), както и на разнообразните съвети, идващи от новите ни западни съюзници. Като голяма грешка бих посочила унищожаването на външното разузнаване – достатъчно е да припомня за „оня списък“ с български разузнавачи, подготвен от нови български политици и предаден в чуждо посолство от друг нов български политик. Накратко казано – новите прояви на стария ни сателитен синдром.
Чисто наша фундаментална грешка, без чуждо влияние, беше унищожаването на селското стопанство с връщането на земята „в реални граници“ (с новия закон за земята от 1992 г. при правителството на Филип Димитров). През първите години на прехода, докато се водеха ожесточени политически битки между БСП и СДС, вън от общественото внимание остана незаконното приватизиране на държавното имущество, процес, от който се родиха така наречените олигарси, както и създаването на организираните престъпни мрежи, стимулирани от югоембаргото, закриването на много предприятия, оставили хора без препитание и разграждането на държавните охранителни структури. Много са по-малките нефундаментални грешки, които създават усещането за фундаментален неуспех.
– Позволете и някои въпроси, които тръгват от близкото минало, но се отнасят до политическото настояще и актуалния дневен ред. Обречено ли е българското общество винаги да бъде разделено по линията Изток-Запад?
– Това разделение, задълбочило се през последните години, е отглас от глобалното разделение, а не е българска специфика.България е разположена на такова място, че би могла да бъде естествен мост между Запада, Изтока и Юга.Такъв би трябвало да бъде стремежът на българските политици, а вместо това ние виждаме все по-остро противопоставяне по геополитически проблеми. Струва ми се, че това е така, защото за днешните български политици е по-лесно и удобно да се делят и противопоставят по линията Изток – Запад вместо да предложат различни решения на същинските вътрешнополитически и икономически проблеми.Вярно е, че обективно войните около нас водят до противопоставяне, но не бива да забравяме, че никоя война не е била вечна и че България няма да се премести в пространството. Ние не сме нито в Прибалтика, нито в съседна на Русия Централна Европа, а тук на Балканите. България има своята история, има специфична народна традиция, затова външната ни политика би трябвало да опре върху тези предпоставки, а не послушно и даже свръхентусиазирано да следваме линията на други държави с други географски реалности и история.
– Ако приемем, че европейската интеграция на България започна с падането на Желязната завеса, то с въвеждането на еврото тя трябва да приключи. Една част от хората обаче са уплашени, други се радват предпазливо. Защо? Има ли дял пропагандата в разпалването на страховете?
– Ако говорим за интеграцията на България в ЕС, струва ми се, че тя е факт отпреди 18 години. Вярно е, че не бяхме и не сме напълно равноправни с други държави от ЕС, защото доскоро не бяхме в Шенгенското пространство, а и икономиката ни е в много по-слаба позиция. Но не мисля, че въвеждането на еврото има същото значение като влизането в ЕС и в Шенген, защото, както знаем, има държави в ЕС като Дания и Швеция, които не са част от еврозоната, но никой не си и помисля да заяви, че не са интегрирани.Затова смятам за грешка решението на настоящото правителство да обяви като стратегическа цел приемането на еврото. За много българи това не е никаква привлекателна цел, да не говорим за стратегическа. И моето обяснение за това не са страховете – правдиви или измислени, а желанието на тези хора да запазим своята специфика в ЕС. Ако не друго, поне да имаме своя валута, наречена лев на символния за България лъв. В ситуация на намаляваща вяра в политиката изобщо и в политическите партии по-конкретно, видима от ниското участие в изборите, настойчивостта да се отнеме още един български символ няма как да увеличи доверието. При това няма никакво значение дали от финансова гледна точка левът е самостоятелен (във връзка с валутния борд) или е изпразнен от съдържание, както непрекъснато ни убеждават някои анализатори – става дума не за това, а за символ.
– След 1989 година историята на президентската институция започна с д-р Желю Желев, мина през Петър Стоянов, Георги Първанов, Росен Плевнелиев и стигна до сегашния държавен глава Румен Радев – първият, заради когото Конституцията бе променена. Различен президент ли е Радев и може ли, според Вас, да бъде първият успешен партиен строител след мандата си?
– Не ми се иска да коментирам президентите до момента, защото всеки от техните мандати изисква специално внимание и повече място (за един от тях съм написала голям портрет). Но разбирам, че въпросът е свързан с настоящия президент Румен Радев. Вярно е, че последните поправки в Конституцията бяха мотивирани от желанието на част от политическите партии да се ограничат правомощията на Румен Радев. Но забележете по чия воля и по какви причини. По волята на политически партии, родени с негова помощ или подкрепили го в избори – ПП-ДБ, които наистина получиха подкрепа от политическите опоненти на Радев, но инициативата беше тяхна.
Причината мнозинството в парламента да поиска да ограничи правомощията на президента при съставянето на служебни правителства е отново резултат от действията на политическите партии. Защото в няколко парламента след 2020 г. те се оказаха неспособни да създадат редовни или трайни правителства и така дадоха възможност на президента да назначава служебни правителства. Но да променяш конституция заради президент втори мандат, беше и си остава глупаво.И това се видя при следващите служебни правителства. Дали Радев е различен президент от предишните? Несъмнено. Защото предишните бяха партийно обвързани, независимо че някои от тях впоследствие се противопоставиха на партиите си, докато Радев от самото начало не беше партиец – ако си спомняте, той беше издигнат първо от АБВ на Първанов, а едва след това от БСП на Нинова, но идваше отвън партиите, а не отвътре.
Дали може да се превърне в успешен партиен строител? Не мога да отговоря, защото в България има огромно недоволство от партиите изобщо и се съмнявам, че още една партия може да промени това отношение. Съмнявам се, че обезверените българи след предишните спасители (Симеон Сакскобургготски, Бойко Борисов) могат да видят в лицето на Радев отново спасител. Какво ще стане след една-две години днес е трудно да се прогнозира, защото положението в България продължава да зависи силно от геополитическите промени, които се осъществяват в момента. От това доколко ще се оформи относително траен световен ред ще зависи и ставащото в България.
– Като историк как се отнасяте към провеждането на референдуми?
– Изцяло положително, макар че в нашия случай става дума само за теоретично отношение май, тъй като от последния успешен референдум отмина повече от половин век. Ако искаме да върнем поне малко вярата на българите в демокрацията, те трябва да могат да вземат самостоятелни решения.А не непрекъснато да им обясняват, че щом са гласували за някоя партия, вече са дали мандат на нейните представители да решават всичко от тяхно име. Вярно е, че резултатите от референдумите могат да не се харесат на политиците, но единственият начин хората да бъдат отговорни пред себе си и пред бъдещето на държавата е да се научат да решават сами. И ако се направили грешка, да я разберат и да я поправят. Другото е патернализъм. Политиците умират да ни обясняват, че хората нищо не разбират от един или друг въпрос, затова не трябва да се изказват по него. Това е най-сигурният път към авторитаризъм, който уж същите политици осъждат.
– Двуполюсният модел, който се създаде и в резултат на Кръглата маса, отдавна го няма. В парламента днес има девет парламентарни групи. Идва ли нова Голяма промяна?
– Има девет парламентарни групи, но дали наистина има девет партии със своя идеология и програма. Хайде да кажем, че хората не се интересуват от програми, но дали има девет различни политически виждания? Според мен няма, защотопартиите се превърнаха в проекти, предназначени да решават някакви конкретни проблеми на момента, но не и дългосрочни задачи. Оттам идват и „стратегически цели“ като приемането на еврото. А когато това стане факт, каква ще бъде целта?
Не виждам някаква близка Голяма промяна, тъй като не виждам глобална алтернатива в момента. Както знаем от историята, големите промени в България идват след големи глобални промени. Докато не се оформи такава, не очаквам в България да има Голяма промяна, а по-скоро задълбочаваща се криза на представителността, която не вещае нищо добро нито за политиката, нито за икономиката, а ако добавим и демографската катастрофа, става наистина съвсем тъжно. А на България и на всички нас ни е нужен поне малко оптимизъм.
https://epicenter.bg/
