"Цял живот съм работил в Института за пшеницата, а тук се моля за филия хляб." Тези думи на дядото от поредния дом за социални "грижи" като че ли забиха като ръждив пирон в съвестта на нацията ни. Безмълвно, тежко, дълбоко. Това не е просто изречение, а обвинение. Не вик за помощ, а съд над едно общество, което е позволило на достойните да се превърнат в просяци, а на хляба — в боклук.
А на тази снимка виждаме един метален контейнер, пълен с хляб. Не корички. Не мухлясали парчета. Цели, пакетирани хлябове, изхвърлени все едно е нещо без стойност. Все едно не храни. Все едно не значи нищо.
И не е нужно да гледаме към Африка или войните, за да открием глада. Той е тук. До нас. В домовете, които институциите се осмеляват да наричат "социални". В стаите, където хората спят без чаршафи, без топлина, но най-вече — без надежда. Там, където болката е ежедневие, а филията е лукс.
Какво правим ние? Хвърляме хляба. Защото "крайният срок е минал", защото "ще докара глоба", защото "така е по-лесно". Защото безхаберието ни вече е системно. И защото болката на другия не се вижда от касата на супермаркета.
Къде сме тръгнали като общество, ако хлябът умира в кофата, а хората — в забрава?
Нима е толкова трудно някой да се обади в приют, в църква, в социална кухня? Нима не можем да дарим, вместо да хвърлим? Или сме забравили, че сме хора?
Една филия хляб не решава всички проблеми. Но може да бъде разликата между отчаяние и човечност. Между студ и топлина. Между унижение и надежда.
Нека този контейнер да е алармата, която ни събужда. Не просто заради хляба. А заради хората, които го заслужават, но не го получават.
Защото, ако забравим тях — не сме просто бедни. Ставаме празни.
Снимка: Facebook, Групата на Панагюрци
glasnews.bg