Първородният Грях на Дишането
В началото не беше Словото, а Грехът. Грехът, че съществуваш.
Дишането, готвенето, отоплението на дома – всички тези прозаични актове на живота бяха прекодирани и обявени за престъпления срещу Планетата. Човечеството бе диагностицирано с Първороден Въглероден Грях.
Ти си виновен просто защото съществуваш.
ЕК, в своята безкрайна мъдрост, не забранява греха. Това би било твърде грубо и примитивно. Вместо това, тя създаде нещо по-гениално: механизъм за изкупление.
Роди се пазарът на Въглеродните Квоти.
Системата е потресаваща в своето съвършенство. Ти не спираш да бъдеш грешник. Ти просто плащаш за правото да продължиш да грешиш.
––
В „Продавач на въздух“ (1929 г.): Злият капиталист Мистър Бейли го прави по един брутален, индустриален, дизелпънк начин. Той буквално изгражда тайна фабрика в най-студената точка на света, втечнява въздуха и го складира в гигантски подземни резервоари.
Създава физически дефицит и след това започва да продава бутилиран въздух на задушаващия се свят.
––
Един ден ЕК, в своята безкрайна грижа за Планетата, ще стигне до финалната оптимизация.
Ще бъде въведена Лична Квота за Дишане.
На всяка човешка единица ще бъде отпуснат определен годишен обем от кубични метри въздух, който може да издиша. Използвал си повече, защото си тичал да хванеш автобуса? Бил си болен и си дишал по-учестено? Смял си се с приятели твърде дълго и неразумно? Ти си прегрешил.
Трябва да си купиш индулгенция от Пазара.
И тогава ще видим финалния триумф на системата. Бедните, които не могат да си позволят допълнителни квоти, ще бъдат насърчавани към по-малко физическа активност. Към по-тих, по-примирен живот. Към по-плитко дишане.
Богатите, разбира се, ще изкупуват техните неиздишани обеми, за да могат спокойно да летят с частните си самолети и да карат мощните си автомобили.
Това не е просто контрол, а приватизация на самия живот.
Защото когато една система започне да изчислява цената на дъха ти, нейната крайна цел никога не е била да спаси света.
А просто да притежава въздуха, който дишаш.
––––––
Денят, в който животът на гражданина Арсов окончателно се промени, не дойде с трясък, а с тихо жужене. Жуженето на новия уред, монтиран до електромера му, който неговият квартален „Атмосферен Инспектор“ любезно нарече „Персонален Емисионен Брояч“.
„Това е просто за мониторинг“, бе казал Инспекторът с онази особена, добре заучена усмивка, която не достигаше до очите. „Дирекцията просто иска да ви помогне да оптимизирате своя атмосферен принос.“
Арсов, който цял живот бе пекар, първоначално не разбра. Той бе живял с мисълта, че приносът му е в топлия хляб, който вади всяка сутрин. Скоро обаче получи и първата си „Атмосферна Декларация“. Беше отпечатана на дебела, рециклирана хартия с водни знаци на стилизирани молекули CO₂. Декларацията не описваше потребление на ток или вода. Тя щателно описваше съществуването на неговото семейство в цифри.
Дихателна активност (4 члена, умерена): 8.7 кг. CO₂ еквивалент.
Термална обработка на храна (фурна, 22 дни): 15.2 кг.
Отопление на жилище (Зимен Сезон, стандартно): 45.1 кг.
…и така нататък, до последната въглеродна следа от самото им съществуване.
Най-отдолу, с елегантен, но твърд шрифт, стоеше и заключението: „Вашият атмосферен отпечатък за отчетния период надвишава регламентираната Базова Квота за Съществуване.
Дължимата такса за емисионно опрощение е 97.40 европейски кредита. Моля, заплатете в указания срок, за да запазите своя статут на климатично отговорен гражданин.“
От този ден Арсов разбра. Неговият грях не беше, че е направил нещо лошо. Неговият грях беше, че изобщо съществува.
Той и семейството му не просто живееха, а произвеждаха емисии. Те извършваха грях срещу атмосферата, просто като дишаха. И Дирекцията, в своята безкрайна мъдрост и хуманност, му бе дала възможността да изкупи този грях. Срещу скромна такса.
––
Опитите на Арсов да разбере логиката бяха посрещнати със стена от добронамерено, бюрократично неразбиране.
„Но аз засадих две череши на двора си!“, опита се да възрази той пред Инспектора.
„Нелицензирано улавяне на въглерод е нарушение, гражданино“, търпеливо му обясни Инспекторът.
„За подобни дейности трябва да кандидатствате по програма „Частна Секвестрация“, след като представите екологична оценка и сертификат за произхода на фиданките.“
Скоро той осъзна, че светът около него е започнал да се пренарежда. Телевизията показваше „Карбоновите Милионери“ – изящни, млади мъже в скъпи костюми, които от борсови терминали в Лондон и Франкфурт търгуваха с правото на съществуване на цели нации.
Един такъв млад мъж, със самодоволна усмивка, обясняваше пред камера как „хедж-фондът им е помогнал на климата, като е закупил дългосрочни фючърси върху емисиите на българската енергетика и така е повишил цената на замърсяването.“
В същия момент в съседната новина съобщаваха за новата, по-висока цена на тока, заради която пекарната на Арсов работеше на загуба.
И тогава дойде геополитическата гротеска. Големият металургичен завод в неговия град, който даваше хляб на хиляди, обяви, че се затваря. Разходите за карбонови индулгенции били непосилни.
Няколко месеца по-късно Арсов с ужас разбра, че същата стомана, която произвеждаше заводът, вече се внася.
Произведена в страна отвъд океана, където въздухът е безплатен, а комините бълват черен, неосчетоводен дим.
Неговият град губеше работни места, Европа губеше индустрия, а планетата… тя просто получаваше същия дим, но с етикет „Произведено в Китай“.
Най-страшното обаче бяха хората. Арсов видя съседката си, пенсионерка, да седи на студено в апартамента си, увита в три одеяла. „Свивам си въглеродния отпечатък, сине“, прошепна му тя. „Нощем се опитвам и да дишам по-тихо. Казват, че помага.“
Това беше нова религия. Религия, в която всеки е роден грешник, а опрощението може да бъде само купено. А най-висшата добродетел бе тихото, икономично не-съществуване.
––––
Единственият възможен изход: Финалната Оптимизация
Една вечер, докато гледаше празния си портфейл и новата, още по-голяма „Атмосферна Декларация“, на екрана на неговия брояч се появи съобщение.
Беше ново предложение, представено като „Иновативен механизъм за пълно и окончателно екологично равновесие“. Наричаше се „Програма за Доброволен Нулев Отпечатък“.
Срещу пълно опрощаване на всички минали, настоящи и бъдещи емисионни задължения на неговото семейство, срещу пожизнен статут на „Европейски Герои“ за децата му, той имаше възможността доброволно да прекрати своя атмосферен принос. Завинаги.
Беше описано не като смърт, а като „финална карбонова неутрализация“.
Елегантен, чист, субсидиран от Дирекцията изход.
Арсов се вгледа в спящите си деца. Те дишаха толкова неефективно. Произвеждаха емисии. Бяха грешни.
И в този миг, той проумя с ужасяваща, ледена яснота.
Целта на системата никога не е била да спаси човека от променящия се климат.
Целта винаги е била да спаси климата от човека.
И най-ефективният, най-рационалният, най-чистият начин да постигнеш това… е просто да го няма.
–––––
Накрая системата стигна до своя единствен, логичен и неумолим извод.
Щом целта е да се намали въглеродният грях, най-ефективният начин да постигнеш това е да намалиш броя на грешниците.
Тогава Министерството на Въздуха стартира своята финална, най-хуманна програма: „Доброволна Декарбонизация“.
Идеята беше проста. Всеки гражданин, натрупал твърде голям Дихателен Дълг, или просто уморен да брои всяка своя глътка въздух, можеше доброволно да прекрати своето съществуване.
В замяна, дълговете му се опрощаваха и семейството му получаваше бонус – няколко допълнителни Дихателни Точки.
Програмата беше представена като висш акт на гражданска отговорност. Да се откажеш от правото си на въздух беше най-големият подарък, който можеше да направиш на планетата и на бъдещите поколения.
И хората се наредиха на опашки. В тихи, бели, стерилни клиники, те доброволно подписваха формуляри. Нямаше насилие. Звучеше успокояваща музика.
Те си тръгваха от този свят не с гняв, а с чувството за изпълнен дълг.
Получаваха сертификат: „Този гражданин постигна пълна въглеродна неутралност“.
Елитът, разбира се, беше освободен от тази програма. Тяхното съществуване беше обявено за „стратегически важно за стабилността на системата“.
Те живееха в своите климатизирани кули, дишайки пречистен, скъп въздух и наблюдавайки на огромни екрани как светът става все по-чист и все по-празен.
Министерството на Въздуха постигна своята крайна цел.
Абсолютната победа.
Светът най-накрая беше спасен.
Просто в него почти не бяха останали хора, които да забележат.
––––––––––-
Търговците на Вина: Една хилядолетна традиция
Илюзия е да мислим, че ставаме свидетели на нещо ново. Ние не "се връщаме" назад. Ние просто никога не сме напускали системата, в която вината е стока, а опрощението е пазарен механизъм. Променя се само декорът, терминологията и мащабът на операцията.
Аналогията с индулгенциите не е просто сполучлива метафора. Тя е исторически чертеж. Нека разглобим нейния механизъм, защото той осветява настоящето с жестока, студена светлина.
Анатомията на старата измама
Географията на греха.
Търговията с индулгенции е била специфичен и изключително доходоносен инструмент на Римокатолическата църква.
Нейният гений е бил в технологията: първо създаваш доктрина за универсална вина (първороден грях, Чистилище), а след това предлагаш срещу заплащане начин за нейното изкупуване.
Тези "пазари на спасението" процъфтяват не къде да е, а в сърцето на Западна и Централна Европа – Свещената Римска Империя (днешна Германия и околностите), Франция, италианските градове-държави.
Именно в тези територии, които днес са ядрото на Европейския съюз.
В православния свят, включително по нашите земи, тази практика е била невъзможна и напълно чужда.
Бенефициентите на опрощението.
Кой е печелил от този духовен пазар? Веригата е била ясна. На върха е Рим, който е финансирал грандиозни проекти като строежа на базиликата „Свети Петър“. По средата са били местните светски и духовни феодали – крале, принцове и архиепископи, които са получавали своя процент от приходите.
И в основата, като кръвоносна система на цялото начинание, са стояли големите банкерски къщи. Фамилии като Фугерите в Аугсбург са давали огромни заеми на амбициозни църковни лидери, за да могат те да „закупят“ от Папата правото да продават индулгенции в своите епархии.
Банкерите са финансирали разпространението на вината, знаейки, че накрая ще приберат и лихвите от страха на хората.
––
Новият пазар, същата логика
И тук стигаме до неизбежния въпрос: случайно ли е, че същите географски територии, управлявани от духовните и финансови наследници на същите тези елити, които преди 500 години създадоха пазар за изкупуване на духовна вина, днес създават идентичен по своята същност пазар за изкупуване на екологична вина?
Механизмът е копиран до последния детайл:
Създаване на вина: Преди беше "първороден грях". Днес е "въглероден отпечатък". И в двата случая си виновен просто защото съществуваш.
Създаване на инструмент за опрощение: Преди беше хартиена индулгенция. Днес е дигитална въглеродна квота.
Създаване на пазар: Преди се оперираше от свещеници и банкери. Днес – от бюрократи в Брюксел и същите тези финансови институции, чиито хедж фондове и спекулативни отдели определят цената на "опрощението".
Както Мартин Лутер пише в своя 27-и тезис, критикувайки търговията на Тецел:
„Само човешки учения проповядват онези, които твърдят, че щом монетата звънне в ковчежето, душата излита от чистилището.“
Днес, ако го актуализираме, би звучало така:
„Само човешки регулации проповядват онези, които твърдят, че щом парите от квотата влязат в сметката, съвестта на планетата е чиста.“
Това, на което сме свидетели, не е завръщане към Средновековието.
Това е триумфалното продължение на същата хилядолетна традиция. Просто тя вече има глобален обхват, много по-ефективни технологични инструменти и е опакована в много по-благородно звучаща реторика.
Така че, да. Не се връщаме назад. Просто гледаме как пра-пра-пра-внуците на онези, които продаваха опрощение за душата, сега ни продават опрощение за въздуха. И този път, дори не обещават вечен живот.
––––––––––-
Послеслов: Чертежът на Капана
И за да не си мисли някой, че всичко това е просто мрачна сатира или далечна фантазия, ето и сухата, скучна, административна механика на първия пирон в ковчега.
Той се нарича учтиво СТЕ 2 и трябва да заработи на 1 януари 2027 г.
Официалната постановка е, че Вие, обикновените граждани, няма да бъдете пряко задължени да купувате индулгенции за дишане. Не. Това би било твърде грубо, твърде очевидно.
Системата е по-умна.
В Първа фаза, задължението се стоварва елегантно върху "субектите, които допускат горива за потребление".
Това са невинно звучащи думи, които описват артериите, по които тече кръвта на нашата цивилизация: производителите на бензин и дизел, доставчиците на природен газ, топлофикациите.
Но как се случва чудото?
То е просто и гениално като всеки добър капан.
Тези компании ще започнат да плащат за всяка капка гориво, която ви продават; за всеки кубически метър газ, който достига до дома ви.
И този разход, подобно на всеки акциз, на всеки данък, ще бъде тихо, невидимо и неотменимо вграден в цената, която плащате.
Те няма да ви накарат лично да си купите квота. Няма нужда.
Те ще ви накарат да я платите, всеки път, когато зареждате колата си. Всеки път, когато си плащате парното. Всеки път, когато си готвите вечерята.
Ефектът е косвен, но резултатът е абсолютен.
Не, няма да стоите на опашка пред гише на Министерството на Въздуха. Ще го правите тихо и несъзнателно, пред колонката на бензиностанцията.
Разликата е само в декора. Присъдата остава същата.
Nik Ray
