Петър Воденски е работил в МВнР (1978-2020). Бил е генерален консул в Истанбул (1990) и посланик в Анкара (1991-1992), Кишинев (1995-2001) и Никозия (2005-2009). Два пъти директор на аналитичната дирекция в МВнР, два пъти началник на Кабинета на министъра на външните работи. Полковник от военното разузнаване. Удостоен със златен почетен знак на МВнР и златен почетен знак „За вярна служба под знамената“ на МО. Член на УС на Българското дипломатическо дружество. Автор на книгата „А иначе дипломацията е сериозен занаят“.
– Г-н Воденски, всички погледи се насочват към Аляска. Причината е ясна – срещата между Владимир Путин и Доналд Тръмп на 15 август. Очаквате ли развръзка по въпроса за войната в Украйна и защо европейските политици непрекъснато повтарят, че бъдещето на Украйна не можело да се решава без участието на Украйна? Същата, впрочем, е и тезата на Зеленски.
– Да, наистина всички сме се вторачили в срещата в Аляска – дано тя да се състои, защото има не един или двама лидери, главно европейски, които се опитват да я провалят и полагат всички възможни усилия – подготовка на терористични действия с оглед да хвърлят вината за тях върху Москва и „ядосаният Тръмп“ да откаже, кандърдисване на Зеленски да приказва патетично как Украйна няма да се съгласи на решение без да участва във вземането му, и пр. Но трябва да разочаровам и онези, които очакват там, в петък, Хари Потър да размаха магическата си пръчка да разреши ВСИЧКИ натрупани и продължаващи да се трупат проблеми в геополитиката.
Нека погледнем „отвисоко“. Имаме войната в Украйна – тя, като най-близо до нас (до Европа) ни се струва най-важна, но дали това е така? Имаме „съпътстващите“ Украйна „подробности“, които са – ако ми позволите да цитирам българския класик – „ситни, дребни, кат’ камилчета“, например заплахата Украйна да стане част от НАТО, което Москва няма как да приеме; Украйна – без да е в НАТО – да сътрудничи военно със Запада, т.е. да предостави военни бази на враждебни на Русия страни; Украйна да продължи потискането на рускоезичните на своя територия – забрана на руски език, руска литература, постановки на руски опери и театри, разрушение на руски и антифашистки паметници, и пр. и пр.
Като гледаме „от самолет“, виждаме, че има за решаване в геополитиката още доста огромни въпроси – сигурността в Тихия океан и единоборството между КНР и САЩ (Тайван, но и не само), виждаме Арктика, където проблемите се разгарят – Тръмп неслучайно встъпи във втория си мандат с „бомбастичните“ (за незапознатите с материята) заявления, че иска Гренландия.
Да не забравяме и такива „дреболии“ за „нашата провинция тук“, като случващото се на Кавказ напоследък. Това, че Тръмп се опитва да преименува Зангезурския коридор на „пътя на Тръмп“ е ужасно любопитно. Това – когато/ако се осъществи в пълен обем – е убийствено за безопасността на такива големи играчи като Русия и КНР, да не говорим за Иран, чийто управляващи вече заявиха, че не биха го допуснали, дори ако се наложи да употребят оръжие.
Или пък друга „дреболия“, като войната в Близкия Изток, където от две години си затваряме очите пред геноцид, и ако някоя българска официална институция скромно вземе понякога отношение, то е единствено за да нахока палестинците, че трябва да пуснат от плен израелските заложници…
На фона на изброеното, би могло да се каже, че еднополюсният модел вече е в процес на пречупване, и се заражда нов модел, чиито контури още са неясни. Но вече се заформят. При това положение не мога да си представя, че с една-единствена среща, пък била тя между самите Тръмп и Путин в „пъпа на земята Аляска“ (както би казал Настрадин Ходжа), всички горни проблеми – а те са свързани – биха намерили изведнъж някакво окончателно решение.
По-скоро тази среща би била едно нелошо начало, после ще има още срещи на „големите“ – Путин ще се види този месец на многостранен форум със Си Дзинпин, ще има среща между двамата в Пекин на тържествата за края на войната с Япония – там не се изключва да бъде и Тръмп (в случай, че вече е разбрал за какво става въпрос в света и каква роля му е отредена от съдбата), и т.н. срещи на високо, по-ниско, регионално и т.н. ниво.
Това виждам, като погледна отвисоко, но детайлите са не по-малко интересни, разбира се.
– Неясен остана въпросът дали на срещата със Стив Уиткоф Путин наистина е предложил да се оттегли от окупираните области Запорожие и Херсон или американският пратеник го е разбрал погрешно. С какви предварителни условия и планове влизат в разговора двете страни според Вашия прочит на последните събития, изявления, публични знаци?
– Интересни са тези подробности. Аз не мога да си представя руски военен да се изтегли от територии, които току-що е завзел в кървав бой, в който е загубил бойни другари. Виж, в политиката е друго – да си спомним Горбачов, който, за едно потупване по рамото и за изнасяне с аплодисменти на няколко лекции в престижни западни университети, се съгласи „да е добър“ и се изтегли военно от ГДР. Западът тогава не изпълни устните си обещания към него НАТО да не пристъпва на изток от ФРГ, и днес виждаме докъде доведе тази неразумност и от двете страни.
Предстоят преговори/пазарлъци, буквално за всичко. Ще зависи от ресурсите, с които страните разполагат. Дали на Путин ще му стигнат силите да вземе с бой Северното Причерноморие (Одеса), или ще се стигне до някаква политическа договореност за реално руско управление там, но без да е номинално в границите на Русия? Какво ще стане със Западна Украйна, дали Унгария и Румъния ще са в състояние реално да предявят някакви претенции? Какво ще стане с бесарабските българи в Украйна? И като казах „бесарабските българи“, какво ще стане с Молдова – там има т.нар. „Приднестровска молдовска република“ с руски военен контингент, там има бесарабски българи в българския район Тараклия (който сегашната власт на Майя Санду иска да разформирова и да унищожи практически), там има и автономна област Гагаузйери, която си е отвоювала правото да се отдели в случай, че Молдова се присъедини към друга страна?Българските власти правят ли нещо в защита на бесарабските българи, на гагаузите?
– Самото място, където ще се срещнат двамата лидери, какво подсказва? Защо бе избрана Аляска?
– Четох различни спекулации защо са избрали точно Аляска – например, защото е американска територия, но отдалечена от Америка, в същото време е бивша територия на руската империя и близко сега до Русия. Но е и единствената (засега) територия на САЩ, по силата на която те имат претенции за Арктика.
Появиха се и вицове – че Зеленски няма как да отиде там „да им се пречка в краката“, и още от фолклора. Не знам, доста екзотичен избор, нямам меродавно обяснение, но пък аз съм доста далеч от „информираните източници“, мога само да се опитвам да анализирам.
Бих предположил, че причината за избора на Аляска е съвсем тривиална – безопасност. За мен по-любопитното е, че Путин предвижда да остави за времето на своето отсъствие от Москва не друг, а Лавров за свой „вр.упр.“ Това заслужава доста по-големи умствени усилия и спекулации от страна на „наблюдатели и анализатори“.
– Ако договореното от Тръмп и Путин не бъде прието от Киев, какви развития очаквате в Украйна и каква ще бъде ролята на Европейския съюз оттук нататък? Ще бъде ли засегната България и как?
– За мен Украйна доста отдавна е загубила войната. Зеленски е със слушалки, в които му диктува Лондон какво да говори и какво да прави. Заедно с Лондон, в момента са и Париж и Берлин, а и Брюксел, които все още не са разбрали, че са загубили, и не искат да го признаят – сякаш някой ще ги пита. Неотдавна четох как икономическият журналист и колумнист за TF1-LCI и RTL Франсоа Лангле е казал: „Европа се щура като патица без глава, объркана от изчезването на вчерашния свят“. А също Марк дьо Ситиво, който пък твърди, че „в дългата история на ритниците отзад, не винаги кракът е най-виновен“.
Европа (заедно с нас, България) е загубила в Украйна. Единствено Лондон (МИ6) все още работи и активизира всичките си ресурси с оглед залагане в Украйна на база за в бъдеще – вижте какво стана в България, да не ходим чак до Кавказ, където Лондон изтърва Грузия, но пък свърши страхотна работа за британските интереси в Азербайджан и Армения, които и Москва, и Пекин, и Техеран прозяпаха. В скоба и за разведряване от тежестта на казаното досега – разговарях с един колега от военното разузнаване как МИ6 перфектно си върши работата в някои региони, и той ме попита: „Ти какво все повтаряш Лондон, Лондон, да не би вече да съжаляваш, че като дипломат в Турция отказа навремето на МИ6 да те вербува?“ – писал съм го в книгата си.
А ЕС в сегашния си вид и със сегашното си ръководство се движи просто по инерция. Ако не бъдат взети бързи и решителни мерки, тази инерция ще се изчерпи, и тогава – горко ни на всички нас… Няма кой друг да ни спасява, освен ние самите…
– Според Вас какъв е българският интерес в ситуация, в която важни наши партньори са на различни позиции по ключов въпрос, какъвто е този за мира и войната?
– Какво значи различна позиция на нас и на партньорите ни?
На пейката в градинката имам няколко партньора, чиято позиция е да повишат на всички ни пенсиите, и аз споделям тяхната позиция, но рациото ми казва, че това не зависи от нас на пейката, а от бюджета.
Така и България споделя (сега) позицията на Лондон и присъдружните Париж и Берлин, но това доколко зависи от тях/нас?
Европа в сегашния си вид няма, повтарям, няма тежест да решава, тя може само да пречи, което и прави в момента, пречи на слагането на край на войната в Украйна. Но след като САЩ вече нямат интерес да финансират войната в Украйна, а искат да решават много по-важни за тях глобални въпроси, Европа какво ще прави? Всички ще плащаме за избиването на украинци и руснаци в Украйна? Откъде пари? А като свършат украинците, ще изпращаме нашите деца да се бият ли? Лесно е да говорим, лежейки на дивана…
А конкретно на въпроса Ви: нямам усещането, че някой/някъде сред нашите управляващи прави анализ на процесите в света, не го прави дори само заради удоволствието от мисленето, да не говорим да е предложил варианти за поведение на България. В момента официалните ни институции (с някои изключения) се надпреварват да правят антируски и анти-Путин изказвания, които нямат абсолютно никакъв краен резултат, дори напротив, работят срещу българските интереси.
– Американският вицепрезидент Джей Ди Ванс прогнозира, че и двете страни ще бъдат недоволни от преговорите за постигане на споразумение. Реална или рискована е тази прогноза и от какво би могла да е недоволна Москва?
– На преговори, още при подготовката, в папките се предвиждат различни варианти – пълен твой интерес, частичен, червени линии за отстъпка и пр. На самите преговори, пред делегациите, се излагат тезите на пълния интерес – и от двете страни. После се прави пауза, пие се кафе, делегациите разговарят един с друг и „опипват“ различните въпроси с омолозите си с оглед да разберат докъде би отстъпила другата страна, а ръководителите разговарят тет-а-тет, по-откровено и директно. После ръководителите отново разговарят със своите делегации в свой кръг, съветват се и т.н. Дълга и яка работа, рутинна и в същото време всеки път различна. И много интересна. Накрая ръководителите – след няколко раунда – договарят какво ще подадат на медиите – че срещата е била полезна/ползотворна/резултатна, дали е договорена нова среща, дали само по принцип или с дата и място, и т.н. А ние четем комюникетата и анализираме. Но по принцип, няма случай (освен при Горбачов) и двете страни да са доволни от постигнатото, има реално съществуващ баланс на възможното.
Дали Москва ще приеме? Вече сме говорили в предишни интервюта, Москва няма за приеме Украйна да е в НАТО, нито ще приеме военна база на НАТО в Украйна, нито репресии срещу руското население в Украйна, и т.н. Според мен, това са неща, които едва ли са в „руската торба за размяна в преговорите“, от тях руснаците няма да отстъпят – освен ако имат интерес в замяна на нещо другаде.
– В геополитическия възел около Украйна безспорно има основни участници, но сякаш всички страни са въвлечени. Но има един въпрос, чийто отговор може би ще хвърли повече светлина върху случващото се – кой има интерес да прекрати войната в Украйна и кой да я продължи, г-н Воденски?
– Лондон има интерес войната да продължи и Русия да бъде постоянно обезкървявана. Това го искат и елитите в още няколко страни, които още не са разбрали, че са загубили войната, вече стана дума. САЩ след Аляска ще прекратят да финансират въоръжаването на Украйна и ще го оставят на Европа, ако тя иска, а Европа няма този ресурс, и ще трябва да се примири, ще не ще.
А ако питате за България – от самото начало на войната твърдя в интервюта, че България НЯМА никакъв интерес от тази война на 200 км от границите ни, че ние трябва да правим всичко по силите си за прекратяване на тази война, че нашите бесарабски сънародници са непосредствено засегнати и това трябва да спре, но, за съжаление, управляващите – с едно единствено изключение в лицето на … от човешка коректност да не споменавам име – поеха по друга линия, която, според мен е грешна, и не само грешна, а ще доведе до обратен на желания резултат, уви…
– В началото на своето президентство Тръмп обеща да приключи конфликта в Украйна за 24 часа и очевидно не успя. По-опитен играч ли е Владимир Путин?
– През 2000-2001 г. (тогава бях посланик в Кишинев), когато Елцин в посланието си на 31 декември за Нова година каза, че се оттегля и оставя на свое място временно, до избори за президент, Владимир Путин, никой не очакваше какво ще направи Путин и в какво ще се превърне той. Представете си, че ние, в България вместо да приемаме Закон за досиетата и да остракираме посланиците, работили за българското разузнаване, бяхме успели да прокараме такъв Закон в Москва… Представихте ли си? Ако бяхме успели, сега Путин нямаше да е в Кремъл и да ни прави проблеми (на нас, ЕС и НАТО), а щеше да представя в някое районно читалище шпионските си мемоари…
А сериозно – и Путин, и Тръмп имат своите силни и слаби страни. Путин е вече 25 години в геополитиката, решил е много сериозни проблеми в Русия (но не всички, едва сега бори сериозно корупцията, но то не става изведнъж), беше лъган много пъти от Запада и има обеца на ухото. Тръмп, от своя страна, е страхотен бизнесмен, падал е и е ставал отново, знае кои са силните му позиции и кои са слабите му, бори се със сериозни проблеми в страната си (Дълбоката държава и нейните пипала в Европа). Но най-важното в разговорите е: с какви ресурси отиват двамата на тази, а и на бъдещите срещи. Защото, можеш да излъжеш партньора отсреща (както бяха излъгани навремето Горбачов и Елцин), но това си има кървава цена в бъдеще.
– Изкушавам се да ви попитам следното: Вероятно сте срещнали из социалните мрежи конспиративната теория, че Тръмп е руски агент. Вие изкушавате ли се да я коментирате?
– Да, това циркулира из мрежите. А също из мрежите блуждае теория, че Андропов е бил агент на ЦРУ, че той е уредил навремето дъщерята на Горбачов в специално шпионско училище още в предучилищна възраст и тя после за пет години е „разпуснала“ СССР, и други подобни интересни твърдения. Като имам време, чета такива неща, но предпочитам вместо тях да чета книги – преоткрих напоследък, например, Хемингуей, при когото мъжете са мъже, жените са жени, любовта е любов, краят не винаги е happy, а и други автори – руски, френски, немски, американски, с тях нямам чувството, че си губя времето, което и без това не ми е останало много.
– Още едно огнище на напрежение разделя света – настъплението на Израел в ивицата Газа. Доколко случващото се в Газа отразява кризата на международните институции и на международния ред такъв, какъвто го познаваме от десетилетията след Втората световна война?
– Случващото се в Газа е античовешко. Няма как човечеството да преглътне такова нещо.Това е илюстрация за срутването на международния ред, изграден от победителите след Втората световна. В краткосрочен-средносрочен план съм песимист за оцеляването на Нетаняху, на Израел, а и на онези политици, които го подкрепят.
– Колко време още ще отнеме наместването на пластове и интереси, от които очакваме да бъде създаден нов ред и колко активна трябва да бъде България в тези процеси?
– Не очаквам скорошно решаване на всички проблеми. Ще има разговори между големите (САЩ, КНР, Русия) за очертаване контурите на бъдещите сфери на влияние. Ще има разговори на регионално равнище (за нас е много важна Турция и как тя ще се намести в разговорите на големите и „какво ще й дадат“). Ще има договаряне и на по-ниско ниво. Всичко това ще отнеме години, дори десетилетия.
Що се отнася до България, тя отдавна трябваше да прави регулярни, периодични, да не кажа ежедневни анализи на моментната ситуация и очакваното в утрешния ден, въз основа на инфо от дипломатите ни в чужбина и в София, от специалните служби и прочее, след което да използва наличния инструментариум за действия, ежедневно, ежечасно. Не виждам такова нещо, уви, да се прави…
https://epicenter.bg/