„Роднина, милиционер, роднина, милиционер…“. Още дълго ще пазим спомена за Голямата актриса на малките роли – Надя Тодорова. Ако култовата комедиантка не ни бе напуснала през 2016-а, идния месец щеше да празнува голям юбилей. 100-те години от рождението й ще се закръглят на 1 ноември.
По този повод единствената наследница на колоритната кинозвезда разказа за последния етап от живота на майка си, за младостта й, за приятелствата й. дъщерята Антоанета Теменугова живее в Чехия, където работи като реставраторка.
– Антоанета, на 1 ноември се навършват 100 години от рождението на майка ви – голямата актриса Надя Тодорова. Как ще отбележите това?
– На 1 ноември, когато е и Денят на народните будители, в родния Асеновград ще бъде излъчен филм за мама. Ще бъде поставена и нейна паметна плоча в читалището, което е и културният дом на града. Трябваше да е готов и паметникът, но по ред причини не е. Вече е планувано да бъде поставен през 2026-а, когато ще се закръглят 10 години от кончината на майка ми.
– На 1 ноември ще бъдете ли в Асеновград?
– През октомври си бях в България, но на 1 ноември няма да мога отново да се прибера. Имам много работа в Чехия и не ми е възможно да пътувам до родината толкова често, колкото ми се иска. Със сигурност обаче ще присъствам другата година при поставянето на паметника на мама.
– Каква е съдбата на архива на Надя Тодорова?
– Малка част съм дала на музея в Асеновград. Основният архив е при мен. Мама има много снимки. Доста от тях, както и книгата й, предоставих на скулпторката Мария Гергова, която прави релефа на майка ми. След като приключи работата, ще ми ги върне. Като архив имам и много афиши от театрални представления, а също и книги. Най-важното е, че остана красивият спомен за мама и това, че хората все още я помнят и обичат. Често ми казват, че много приличам по външност на Надя Тодорова и че гласът ми е като нейния.
– През годините кой беше най-запомнящият се рожден ден на майка ви?
– Татко много обичаше вкъщи да се отбелязват всякакви семейни празници. Докато живеехме тримата, чествахме подобаващо и рождените, и имените ни дни. Последният рожден ден на мама в България, преди да заминем за Чехия, го направихме у дома. Дойдоха много приятели, роднини и съседи. Къщата ни беше пълна с хора, имаше голяма и красива торта. 90-годишният й юбилей го отбелязахме в Прага. Купих й огромен букет, оформен като пламък от оранжеви и тъмно-червени хризантеми. Цветята страшно й харесаха и ги държеше близо до леглото си. От Културния център и от посолството я посетиха у дома, за да я поздравят. Това беше последният й рожден ден, който днес ми е мил спомен.
– Надя Тодорова е известна като Голямата актриса на малките роли. Ще има ли и друга като нея някой ден?
– Дай боже, да има, сигурно ще се роди. Майка ми е самороден талант, 24-каратово злато. Хората я харесват и обичат и днес така, както, когато работеше активно. Знаят и наизуст репликите й от филмите. Това говори за дарбата й.
– Има ли роля, която я е затруднявала?
– Няма такава. Мама се пускаше във всяка роля като риба във вода. Не играеше, а изживяваше. Гледала съм всичките й филми и много ги харесвам, както и персонажите й. Най-любима ми е новелата „Светъл пример” от 1976 г. Ролята на мама там е на секретарка на техникум, а Георги Русев играе директора. Двамата започват да правят погребение на изчезнал ученик, когото смятат за мъртъв, а той – голям калпазанин, си е жив. Гледала съм въпросната телевизионна новела стотици пъти и всеки път се забавлявам и се смея от сърце.
– Кои бяха приятелите на майка ви от актьорската гилдия?
– Имаше много любими колеги от театрите, в които е играла, и от киноролите й. За нея Иван Андонов беше голям приятел, както и съпругата му Люба. С Невена Коканова също имаха хубава дружба. Близки бяха и с Боряна Пунчева, а аз и до днес другарувам с нея. Често идваха вкъщи със съпруга й – посланик в Прага, когато мама дойде да живее при мен в Чехия. Мама се уважаваше много с колегите си от театъра в Асеновград, където е работила като млада. Хубавото е, че и до днес поддържам приятелски отношения с децата им.
– За какво страдаше Голямата актриса на малките роли?
– Може би за това, че не бяхме заедно по-често през годините. Когато двамата с татко бяха млади, много пътуваха, а аз бях при баба и дядо и рядко виждах родителите си. След това реших да следвам в чужбина и отново се наложи да сме разделени. Мама тъгуваше, че не можем да бъдем постоянно заедно, но пък всеки ден й звънях от Чехия и си говорехме дълго по телефона.
– Как понесе пенсионирането си?
– Докато мама беше действаща актриса, само веднъж е оставала без работа за една година и то по нейно желание – за да се грижи за баба, която имаше здравословни проблеми. Когато се пенсионира, беше на 65. След това продължи да пътува до театъра в Пазарджик, но играеше на сцената на асеновградския. Леко понесе пенсионирането, не страдаше.
В Асеновград бяха една весела компания с кмета на града г-н Тодоринов, художника Иван Кирков и още много други приятели, с които се срещаха всеки ден. Ходеха в едно кафене, а ако там беше прекалено слънчево, отиваха на друго място, на сянка. По слънцето разбирах къде е отседнала компанията на мама.
– Тежеше ли й приковаването в инвалидна количка?
– Да, много тежко го понесе. Страдаше от това, както и татко. И двамата не можеха да си представят, че вече ще е така. Казах им да свикнат, да го приемат, да се стараят да им бъде всичко удобно, за да съумеят да се справят. Помагаше им и асистентка от социалните служби, която оставаше вкъщи до обяд, а следобед идваше съседка от блока – Нели Николова, която беше домоуправител. По него време бях в Чехия, но често пътувах, за да съм с родителите си. След като почина татко, се прибрах в България и останах при мама близо 3 години. След това и двете заминахме за Чехия, където живея.
– Смъртта на баща ви как й се отрази?
– Беше в шок – как може да си е отишъл от този свят любимият й партньор. Искаше още и още да бъдат заедно. За смъртта няма ред, законът на природата е неумолим и в един момент животът свършва.
– Кой от родителите ви беше по-строг с вас?
– И мама, и татко не бяха строги. Винаги съм била доста свободомислеща и си правех нещата, както искам. Завършвайки средно образование, реших да си изруся тъмната
коса. Прибрах се вкъщи и видът ми беше страшен шок за баба, мама и татко. Баба се прекръсти с думите: „Боже, какво си направила". Мама ме погледна странно, но нищо не каза. Татко, явно беше най-силно шокиран от изрусената ми коса и рече: „Не, от днес няма да седим на една маса, когато обядваме". Издържах три месеца руса. След това отново станах тъмнокоса и започнахме цялото семейство да обядваме и вечеряме заедно. Мама винаги ми казваше да съм добра с хората и да се разбирам с приятелите си, да не бъда сама.
– Майка ви разказвала ли ви е как в детството си е стиснала ръката на цар Борис III и как по соца е извикала „Хайл Хитлер!” срещу Тодор Живков?
– (Смее се.) Да, и мама, и баба разказваха тези истории. Майка ми е била малка, когато е стиснала ръката на царя. Представяла си е, че той ще е като приказен герой, облечен с мантия и корона на главата. Да, ама се оказал чичко, който нямал корона и мантия, та била малко разочарована. Историята с фашисткия поздрав към Тодор Живков се разиграва в представление в Сливенския театър. Там героинята на майка ми вдига ръка за „Хайл Хитлер”. Публиката е била предимно от партийни функционери и никой не си е позволил да ръкопляска.
– Надя страдаше ли, че няма внуци?
– Бях семейна, но за много кратко. От дълги години съм разведена. Деца нямам. На мама й се искаше да има внуци, но аз все не намирах време за това. Отлагах, защото много пътувах и работех, ав един момент биологичният закон каза, че вече е късно. Цял живот съм била посветена на любимата си работа и тя ме е дарявала с много радост. Имам и добри приятели, с които сме като семейство.
– Добра пенсия ли получаваше майка ви?
– Пенсията й в България беше 500 или 600 лева. Когато заживяхме в Чехия, уредих на мама постоянно пребиваване и по този начин тя успя да се възползва от добрата социална политика в страната. Тогава започна да получава доста прилична сума като помощ към българската си пенсия.
– Страхуваше ли се от смъртта?
– Не, не се страхуваше. В един момент дори си я очакваше. Казваше: „Аз трябва да си отида". Последните ни общи снимки ги направи Георги Папакочев, мой приятел, журналист и фотограф.
Пред него мама заяви: „Вече съм си тръгнала”. Месец след това почина. Веднага след смъртта й започнах да уреждам транспортиране на тялото до България. Дойдоха в Чехия хора от асеновградска погребална фирма. И аз пътувах с тях – последното ми пътуване с мама. Поклонението беше в читалище „Родолюбие”, където имаше петима свещеници и много хора. Майка ми искаше да си бъде погребана в Асеновград – в гроба, където са положени татко, баба, дядо и вуйчо. И петимата са заедно. След погребението отидох при приятелка в Асеновград, където живях две седмици. Не успях да остана за помена на 40-ия ден. Сега асеновградска приятелка се грижи за гроба на мама целогодишно. Първото нещо, което правя, когато се прибера в България, е да отида до последния дом на майка ми. Тя непрекъснато е в мислите ми, независимо дали съм в родината, или на друго място.
– Как се чувствате когато ви сравняват майка ви?
– Приятно ми е, че приличам на мама. Когато за пръв път ми казаха, че гласовете ни са еднакви, се учудих, но след като се чух на запис, се убедих, че хората са прави. И в село Левочево, където знаят, че Надя Тодорова ми е майка, често ми напомнят, че приличам на нея по външност и по говор. В последните години съм понапълняла и приликата ни е особено видима.
– Как минават дните ви, когато сте в България?
– Винаги, когато имам възможност, се прибирам. Когато съм в България, задължително посещавам гроба на мама в Асеновград и поставям цветя.
Често ме придружават и мои близки. Когато се прибера, посещавам и вилата, която преди години купихме с двама приятели в село Левочево, Смолянско. Водим и студенти от колежа по реставрация в Бърно. Разхождаме ги до Широка лъка и Пловдив и ги запознаваме с българската култура и красоти.
– Кога купихте къщата в Левочево?
– През 2021-ва я купихме с двамата мои близки. Къщата е стар родопски дом на 150 години. Възстановихме я и сега е в много добро състояние.
С приятелите ми проучваме и църквата в селото, защото искаме да я реставрираме.
– Мислили ли сте да се приберете за постоянно в България?
– Да, както на мен, така и на моите двама приятели, с които купихме родопската къща, ни се иска един ден да се установим за постоянно в България. И тримата сме решили на стари години да си живеем в Левочево.
– Каква е съдбата на родния ви дом в Асеновград?
– Продадох преди време жилището и ателието, което имахме. Въпреки това винаги когато се прибирам в България, оставам няколко дни в града при братовчеди или приятели. Не съм изгубила връзката си с асеновградчани.
– Как минават дните ви в Прага?
– Пенсионерка съм, но продължавам да работя в колеж, водя практики на студенти. Не живея вече в Прага, преместих се в град, който е на границата с Австрия, близо до Виена и Братислава. Постъпих така, защото с приятелите ми решихме, че е по-добре за всички ни жилищата ни да са близо едно до друго.
– Откога се знаете с двамата приятели, за които говорите?
– Единият ми е състудент от академията и се знаем от 52 години. С втория се запознахме малко по-късно. Той е директор по паметниците на културата към президентството в Прага. Беше в Бърно, но когато почина мама, дойде да живее при мен в чешката столица, за да не съм сама. След време аз и двамата ми приятели решихме да се установим в един град и да си купим дом в България.
Източник: Уикенд
