Преди два дни с дъщерите ми влизаме в голям супермаркет в Св. Влас. Нарекли са се "Гранд маркет" .
(Само да вметна – приятелките, на които не се обадих, да не ми се сърдят. Дойдох за две нощувки да видя работещата младеж – не за социален туризъм.)
Та, влизам с ясна мисъл: вино или просеко, мезета, паста, кайма и сосове – Теодора да готви.
Още от входа се усеща, че голяма част от персонала са рускоговорящи украинци, които обаче не говорят добре и не разбират добре български.
Няма лошо – работят, не чакат помощи. Добре.
Обачеее…. имаме проблем.
На щанда с десертите се справих – поисках на български толумби от долния ред, за да са по-сиропирани. Жената разбра – – интуитивно, без да правя жестове, без да правя драми като напримур да извикам управителя и изискам, да ми превежда.
Но на месния щанд – ударих на камък. Обяснявам, че искам кайма. Тя ме гледа – не знае какво е „кайма“. Казва ми да й я покажа. А аз искам да ми я смели! 😂🤣
Добре, че се намеси един младеж от рускагаварящите, който разбра какво искам, та все пак се сдобих с тъпата кайма, заради която вися пред щанда.
И тук идва въпросът:
Не мислите ли, че базовото владеене на български език, когато работиш в магазин и обслужваш българи, не е препоръка, а е задължение.
Аз мога да говоря руски, НО когато идват да работят в България – те трябва да се адаптират, не аз или ние.
Това се нарича уважение. Към държавата, в която си. Към хората, с които работиш. Към самата работа, която вършиш.
Не, не очаквам това масово от украинците, нали… Всички знаем – болшинството от тях са по-нагли и от нас.
И да не забравя:
Нямам против откъде са щом, работят, а не ги хрантутим, Но уважението започва с това да говориш езика на страната, в която си.
Лилия Божкова