Тия дни ни зарадваха с още една блага вест: делът на тъй нареченият „сив сектор“ от икономиката ни бил – според различни източници, наши и европейски – между 22 и 34,6 процента, но по-достоверно било второто число.
Това означава и още нещо, което най-вече би трябвало да ни тревожи: едно грамадно количество хора – при 2,92 милиона заети/работещи, са принудени да живеят с една Измама: чорбаджиите им мамят държавата, а те пък са жертва на двойна измама, понеже мамят и държавата, и себе си – като доброволно се отказват от права, които сивата икономика изобщо не признава. Това е една абсолютно безправна рая, няма и послушна – в една държава, която вече е напълно объркана.
Всъщност, отдавна има две държави, два морала, два закона за всичко. И приказките за някаква „промяна“, за някакъв „преход“ са абсолютно неуместни, а и никой не им вярва.
Една трета от всичко, което те заобикаля, работи в някаква степен на черно, а ти се правиш, че си свободен – въобразявай си го, никой няма да ти пречи, щом си толкова загубен.
Впрочем, свобода ли е свободата, дадена на загубеняци?
Държавата неусетно е прехвърлила на измамници правата си върху една трета от икономиката, една трета фактически е скрито преотстъпена – и това не тревожи никого.
Най-отвратителната последица от това е, че хората, които са принудени да участват в Измамата, изглежда са развратени окончателно – а и няма кой да им върне свободата да се измъкнат от този позор.
Нещо повече, властелините на Зоната нахално твърдят, че работниците им се чувстват добре, именно когато мамят държавата, не плащат данъци, осигуровки и пр. Искат да ни внушат, че, в крайна сметка, Сивата Зона е удобна за тях, че тя е единственият им избор.
Чорбаджиите им пък си имат своите примери и своите ментори. Дивашката приватизация на Костов изкорми всяко приличие в стопанската практика, след нея всичко вече беше позволено. И досега обаче се намират тарикати, които я оправдават – все по-вяло и повърхностно, но го правят. На обикновените хора им е оставена възможността да побесняват, всеки път, когато срещнат името на Демона на Разграбването.
Фейсбук предоставя множество свидетелства за това, осигурени от неговите жертви, които никога няма да успеят да обуздаят обидата и гнева си. Но и те постепенно си отиват и след някоя и друга година никой вече даже няма да се сеща за чудовищния грабеж.
Дотогава и донейде светлата част от всичко, което ни заобикаля, също ще е порядъчно изсивяла, сивите властелини ще са изиграли докрай ролята си.
Но и тогава мнозина няма да са наясно – както не го проумяват и сега, че случващото се е продукт на некадърност, дължи се главно на нея. Ако Костов поне в някаква нищожна степен беше наясно как се стопанисват активите на една държава, никога нямаше да ги разпилее по този начин, той е достатъчно предпазлив, дори страхлив, за да поеме рисковете от едно съдебно преследване – каквото всъщност нямаше да има, понеже политическите хунвейбини навреме се погрижиха да обезсилят правосъдната система.
Но проблемът беше друг: един редови преподавател по политикономия на социализма – какво е това изобщо, мама му стара – трябваше да ни преведе през останките на соца!
И вижте какво се случи почти три десетилетия след това: някакви курсанти от Харвард пък трябваше да ни преведат през руините на Прехода. Резултатът беше същият: Апотеоз на Некадърността.
Изглежда, на България вече не й се полагат кадърни управленци. И така тя се озова и вероятно трайно ще пребивава в Сивата Зона – която някои наричат „ничията земя между доброто и злото“.
И, все пак, най-страшното е друго – Сивата Памет.
В тази зона развращаването е далеч по-безцеремонно, брутално и неприкрито, насилниците сякаш дори се гордеят с това, което вършат.
И последиците са далеч по-отровни и непоправими. Някой ден – не е сигурно, но все пак е възможно – жертвите на сивата икономика може и да се измъкнат от Измамата. Това обаче изобщо не е възможно за жертвите на Лъже-Паметта.
И това бе предрешено още от „началото“ от други некадърници – когато всички бяха „ошашавени“, както се изразяваше Радичков: и ония, които съчиниха кривите сметки на Прехода, и обикновените хорица, които вече проумяваха, че Божества не им се полагат.
Радичков с основание се плашеше от начина, по който „употребяваме“ Живота.
А Паметта – нея как „употребяваме“?
Ами, така, че вече не можем да очакваме милост дори от някой второкачествен Бог.
Всекиму е позволено да овъргаля в нечистотии общата ни памет. Всъщност, целият Преход е битка с нея – той е безпримерна апология на забравата. Която отпуши също тъй безпримерно мърсуване.
Паметта е особено непоносима за сивите властници и те стръвно ще я унижават, ще я насилват като кърджалии – и това ще продължава, докато не ни превърнат в бежанци от собствената си памет.
Зареяни безцелно в собствената си пустош.
***
Преди няколко седмици – в дописката си „Насам-натам с пианото“ – разказах за някои наши общи истории с Волен Сидеров. И между другото споменах и едно пиано, което в моята памет се мъдреше в ресторанта на писателския съюз. И по този повод упрекнах Волен, че не е достатъчно прецизен в детайлите – понеже той пък твърдеше, че пианото се намирало в тъй наречения „Тих кът“, пак в пределите на същия съюз.
Накрая обаче се оказа, че и аз не съм съвсем точен – въпросното пиано, поне до средата на 80-те години наистина се е намирало в споменатия ресторант, но след това го повишили, като го качили от мазето в партера на сградата на „Ангел Кънчев“ 5 – така твърди известният композитор Ценко Минкин, в чието свидетелство нямам основание да се съмнявам.
Тъй или иначе, съгласен съм да приема, че съм допуснал неточност, като съм прозяпал миграцията на пианото. Разбира се, темата и целта на дописката бе друга и тя бе разбрана от читателите.
Кеворк Кеворкян
www.kevorkkevorkian.com
