Кварталното магазинче до жилището ни в София станало като кореком. Да се чуди човек хранителни стоки ли продават, или е бижутериен магазин.
Това магазинче никога не се е отличавало с дружелюбно отношение във връзка с цени и хора, но сега е озверяло напълно.
Гледам цените и ръката ми не се протяга напред. Някаква вътрешна пружина спира ръката ми, а мозъкът ми казва „ еее, не“.
Хората, които продават, са едни и същи вече от доста години. Приветливи момичета, тих и вглъбен в себе си управител, а се усеща смразяваща и ледена отчужденост – отчужденост на цени от живота на хората.
Тези дни идваха майстори да ни оправят водопровод. Началникът им – тиха вода ненапита, а за по-малко от два часа работа взеха над 1500 лева. Хиляда и петстотин лева общо от мен и комшията на горния етаж.
Часовникар за трийсет секунди скъси верижката на часовника на жена ми. Буум – десет лева.
Огладняваме. Две малки, ама наистина малки питчици с див лук – бууум – десет лева.
Един малък комарник за прозорец , че ни изядоха мухи и комари на село – буум – сто и петдесет лева.
Други юнаци поискали от мой роднина три хиляди лева за найлон – да покрият пода и да не цапат, докато правят ремонт на апартамента. Егати найлона – сякаш е междузвезден парашут.
Какво става по тия земи? Защо се самоубиваме? Защо се дебнем? Защо искаме да си одерем кожите един на друг, какво ни става – побесняваме ли? Бясно куче ли ни ухапа, бясна лисица ли?
Страхът от приемането на еврото е голям. Колкото и да лъжат и да мажат отговорниците по европропагандата, страхът от повишаването на цените е голям, защото е пред очите ни. И той не е само спекула. Той не е дори и самоизяждане. Той не е и само криза на доверието. Това е страхът, че винаги, ама винаги, когато управляващите почнат да ни агитират за нещо, то рядко е било за наше добро. Винаги ни излиза през носа.
На мен, обикновения човек, пенсионера, инвалида с 45 процента счупено сърце, точно в този момент, сега, не ми пука за бъдещите евентуални инвестиции след приемането на еврото. Не ми пука за кредитния рейтинг.
Пука ми, че затъвам и че за една вечер, за два часа и за смяната на една тръба платих половината си пенсия.
Ако всичко става по-скъпо и ако аз, обикновеният човек, затъвам, еврото не ми трябва. Еврото ме интересува, ако животът ми ще стане по-добър, по-богат, по-спокоен.
Никакво светло бъдеще повече не мога да чакам. Светлото бъдеще на младостта ми го откраднаха ренегатите и пребоядисаните мои другари, а светлото бъдеще на демокрацията ми го взеха алчните трикрили гардероби и политическите проститутки.
Не мога повече да чакам светло бъдеще, па било то обвързано и с велика евровалута.
Оня ден моя роднина от първа линия беше на работна среща, свързана с бъдещ проект. Прибра се и очарована, и смазана. Домакините на срещата – млади хора, умни, инициативни, способни, ѝ бяха направили страхотно впечатление. А къщата, в която се беше състояла срещата, я беше смазала. Да са живи и здрави тези млади хора, но се питам кога точно аз и тази моя роднина от най-първа линия сме проспали създаването на тая къща, кога сме проспали тоя лукс и как е станало така, че моите двайсет книги и усилията на жена ми са ни докарали до петдесет и шест квадратно апартаментче на деветия етаж. Няма как да бъда щастлив от това положение.
Напротив – смятам, че съм ограбен, че сме ограбени, смятам, че системата въздаде прекомерно много на едни, а за други се стиска като кокоше дупе. Ще се изясня – тези млади хора с голямата къща сигурно са спечелени парите си с честен труд, високо квалифициран. Но защо моят труд и трудът на хиляди като мен се оказа боклук? Нали не очаквате да бъда щастлив от това? Нали не очаквате да не се гневя на тези, които ни набиват канчетата по отношение на еврото? Нали не очаквате да не съм гневен на системата, която позволява на мръсници и бандити да си купуват острови по океаните, а мене ме кара да си давам половината пенсия за една скапана тръба, по която тече студена вода?
Една седмица нямахме студена вода и си дадох половината пенсия за една тръба. Такава скъпотия направо ме тика в тръбата на историята и ме отнася със студената си вода. Като ръжда.
И дано, като дойде еврото и ни прегърне с любящите си финансови ръце, да не трябва да си давам за другата тръба – с топла вода – цялата пенсия.
Много съм се чудел какво може да се направи и изобщо може ли да се направи нещо. И се сетих, че няма да е лошо всички да си изрежем ноктите, защото иначе ще се одерем до смърт. Просто е – на първо време да си изрежем ноктите. Да спрем да се дебнем, да се унищожаваме и омаломощаваме и да почнем да си ценим труда – и на водопроводчика, и на писателя, и на тия с големите къщи, и най-вече – труда на тези, които ги няма и които лежат по хълмовете на земите ни. Трудът на нашите бащи и майки и трудът на нашето минало.
Иначе какво бъдеще ни чака? Я си представете за секунда само, че дойде време, в което всичките пари и евра на света няма да стигнат да си купим малко човечност. Защото човечност може и да няма. Не дай си, Боже…
Николай Милчев
