Живях във време, в което се пишеше история. Това не е непременно хубаво нещо, историята може да е възход, но може и да е падение. През 1990 година бяхме като патета в кълчища. Много ни се искаше да се случи нещо хубаво, като във филмите, които гледахме. И не знаехме, че вълци дебнат стадото. Минаха много години. Години на протести, всеки един от тях различен и по своему еднакъв. Народен гняв, поставени "организатори", политически проекти. На политически проекти се нагледахме.
През 2020 година също бяхме много наивни. Бяхме много и смятахме, че това е символ на народното недоволство. Пътувах десетки пъти до София, за да участвам в големите протести. Бях обгазена, мои познати бяха бити, блъскани и проверявани от полицията. На фона на битите младежи и обгазените протестиращи, над протеста изгряха противните физиономии на Мая Манолова, Мария Капон, Хаджигенов и прочие. Хора, които нито ги биха, нито ги обгазяваха. Напротив, Хаджигенов стоеше и си говореше с полицаите, докато те на съседната улица арестуваха протестиращи. Не го видях в първите редици, освен за снимки. Мара Капон пък изобщо не я видях на протест. И изведнъж, понеже само с протести не ставало, трябвало и политика, тези хорица се покатериха по гърбовете ни и се намърдаха в парламента да ни спасяват.
Настоящите протести се отличават с нещо друго – вече има критична маса хора, които не се хващат на въдицата на поредните проекти-спасители. Които гледат какво се случва, кой какво иска и защитава. Макар и мнозинството да протестира, има достатъчно хора, които не се заблуждават и това е различното. Когато има критична маса, проектите не стават. В Пловдив в момента, в който Възраждане поведоха протестите срещу еврото, остана само тяхната партийна групичка и повечето пловдивчани се дистацираха, въпреки участието им в предишните протести.
Уроците на историята се учат трудно. Понякога фатално трудно. Та ние 1990 година бяхме младежи. Наивни. Почтени. Надявахме се, борихме се. Но никога не осъзнавахме, че няма кой да се погрижи за България, че тази тежка задача тежи върху нас, ние вече сме отговорните за това, коет се случва с Родината ни.
Не знам колко от нас осъзнават тежестта. Ние. Ние сега можем да пишем история или да се примирим и да загубим българската държава. От нашите постъпки днес зависи дали децата ни ще имат Отечество утре. От нашата способност да се организираме и изрежем болното от здравото зависи дали Бългрия ще я бъде.
Познавам доста хора от протестите т 2020 г. Засичали сме се по протести в Пловдив, в София. Блъскали са ни заедно, проверявали са ни заедно. Мили сме си очите заедно в шадравана пред Президентството. Дори отдалеч, във фейсбук сме се подкрепяли, споделяли и ядосвали. Видели сме другарите в боя и сме видели проектите по гърба ни. Познанието носи печал, но е необходим урок, за да бъдем ефективни и полезни за Родината ни.
В България има умни, смели и читави хора. Дори в някои партии. Партиите по дефолт не стават, защото всяка партия, допусната до парламента, по презумпция е държана с нещо и контролирана. Но извън това има читави хора. Знаем се от години. Някои се харесваме, други се мразим. Но ни обединява любовта към България. И е време всички, извън проектите, да се обединим. Без спуснати водачи. Без сцени, музика, партийни знамена и плакати. Без клакьори на този или онзи, който мечтае да стане политик. Ние не сме политици. А сме българи, които искат България да я има. Водачи трябва да има, но трябва да ги излъчи народа, а не да се самоназначат за такива.
Битката тепърва предстои. Макар и двойкаджии по история, можем да отидем на поправителен. И да докажем, че сме си научили урока по история. А той е, че съдбата на България е в ръцете на самите българи. Не на партиите, не на външни сили, не на парашутисти и нарцистични кариеристи.
Обединението трябва да е около знамето на България. Около българския ЛЪВ и ЛЕВ. И всичко гнило, трябва да бъде разчистено. Защото само истината ще ни направи свободни да пишем история!
Бог да пази България!
Елена Гунчева-Гривова
