Многобройните скални фигури на хора и животни в земите на днешна България задават повече въпроси, отколкото отговори. Смятани са за светилища, а най-голямата загадка е кой, кога, как и защо ги е направил. Предположенията могат да се подредят в дълъг списък. Ясно е само, че огромни каменни блокове едва ли са издигани над земята с дървени помощни средства. Отново най-възможна изглежда идеята за великани, обитавали Земята преди хилядолетия, но с това официалната наука не е съгласна. Възниква обаче въпросът откъде са се появили великаните в приказките и преданията на племена и народи по цял свят. Категоричен отговор липсва.
Небуш е едно от много места в България, които поставят предимно въпроси и дават малко или почти никакви отговори. Мегалитното светилище е разположено в едноименната местност край разложкото село Елешница. Намира се на западния бряг на река Места на склона след параклиса на Света Варвара при махала Баните. Предполага се, че в тази местност се е намирал римският град Елиос или византийският Илиопол – Град на Слънцето.
По средата на склон, под който има малък извор, са струпани огромни каменни блокове. Всеки от тях тежи по няколко тона и видимо те не са природно образувание, а дело на човешка ръка. Не е ясно обаче как в много древни времена тези скални грамади са обработени и подредени. Затова са създадени предания за огромни хора, за великани, издигнали светилището в Небуш. Има дори твърдения, че наоколо са откривани погребения на хора с ръст над 5 метра, но доказателства за това липсват. Само легендите остават и разказите, че странни големи същества с тела на хора и глави на гущери са обитавали района много-много отдавна. Свидетелство за това е скалната глава с форма на влечуго от едната страна на светилището Небуш.
Каменните блокове на светилището образуват композиция от три скали, наподобяващи арка с тесен процеп за провиране. Ориентиран е в посока изток-запад, а дължината му е около 2 метра. Средната височина и ширина на процепа е 50 на 50 сантиметра, като в най широката част е около 70 сантиметра, а в най-ниската западна част отворът е стеснен от пропаднали . него камъни. Общата височина на каменната арка е около 2.70 метра.
Зад южния носещ камък в посока запад продължава каменно струпване, което носи чертите на груб мегалитен градеж. Пред същия южен камък има два укрепващи блока. Горният засводяващ камък е с формата на неправилна елипса и по-скоро е „заседнал” между двата носещи камъка. Гледано от юг, съоръжението на- помня на човешка фигура, чието лице е обърнато на изток.
Мегалитните съоръжения от подобен вид често се срещат в тази част на Древна Тракия, като представляват важна част от комплекса на дадено светилище. Немалка част от т.нар. провирачки или провиралки все още се използват – например това при Скрибина. През тесните процепи между огромните каменни блокове хората минават за здраве, след което остават част от дрехите си или просто конци от тях върху близките дървета. Вярва се, че така се разделят завинаги с болестта и страха. По разкази на местни жители скалната арка при село Елешница също се е използвала за изпълняване на обредно-магически практики – главно за лекуване на уплах, а свидетелство за това са конците, връзвани по околните дървета.
В Елешница и около нея бликат четири лековити минерални извора с различен състав и температура от 20 до 70 градуса. Още в дълбока древност те привличат хора отблизо и далеч с лечебните си свойства. Баните в тях помагат за лекуване на белодробни и кожни заболявания, костно-ставни проблеми, травми, рани. Водата не съдържа нитрати, нитрити и амониеви йони, което я прави свръхчиста. С уникалните минерални извори на Елешница е свързана истинска история за византийска принцеса, която специално пристигнала тук, за да се лекува с минерална вода. Това се случило през 6-ти век, а историята е разказана от открит през миналото столетие надпис в местността Небуш.
През 20 век в местността се издига църква, в която е намерен надписът. Той е върху надгробна плоча, която днес е в Националния археологически музей. Латинският текст разказва, че придворна дама, много близка на византийския император Юстиниан 2, летувала тук и се лекувала с минералните извори. По нейна инициатива е построена църква, която носи името на апостол Андрей Първозвани. Под надписа са изобразени два пауна, застанали един до друг с допрени глави. Експерти, които разчитат каменното писмо, установяват, че то е създадено на 12 юни 538 година. А от факта, че в селище, което днес е наследено от Елешница, е дошла да дири здраве една от първите дами на Византия, се предполага, че мястото е много известно в първите векове на новата ера още преди създаването на българската държава.
Тракийското име на града на мястото на днешна Елешница – Янфорина (Форуна), е променено от гърците на Илиопол или Илиополис. Градът достига разцвет по време на римското присъствие по тия земи. Навсякъде из района са откривани сребърни монети – диоклетианки, но повече са медните монети, сечени по времето на императорите Гордиан, Диоклетиан (3-4 в.от н.е.). Намирани са делви, високи повече от един метър, както и останки от обикновени глинени съдове, части от фино изработени мраморни колони, плочи с надписи от римско и византийско време. Свидетелство за това, че градът на мястото на днешната разложка Елешница е бил много развит, е и канализацията.
От нея постоянно излизат от под земята останки и керамични водопроводи, а един е отлично запазен до днес. В още по-древни времена – преди новата ера, селището е част от империята на Филип Македонски и Александър Велики, а доказателства са старите монети от тяхно време, известни като филипки или тетрадрахми.
Източник: Уикенд
