От портрета на цар Константин в Боянската църква личи неговата властна и решителна натура
Дори и двадесет години след падането си от власт царица Мария Кантакузина Палеологина е имала свои привърженици в Търново
Наскоро излезе моята книга „Власт и страст. Дворцовите драми в българската история (От Античността до ХХ век)“, издадена от Сдружение „Българска история“. В нея са представени различни прояви на любов и вярност, но и на омраза, интриги, предателства и т.н. За всичко това често е ставало дума в нашата поредица в „Труд news“ – силните емоции са неизменна част от живата тъкан на миналото, а и на политиката. Ще припомним събитията от 50-те – 70-те години на ХIII в. и ярките личности, свързани с тях, които са добра илюстрация на темите в книгата.
В историческата наука и обществените представи Константин Тих Асен (1257-1277) е обрисуван като „слаб цар“, олицетворение на държавническа посредственост. Напротив, както неведнъж сме отбелязвали, този български владетел прокарва смели реформи и има реални постижения. В най-пълна степен „злочестият цар Константин“ е представен от проф. Николай Овчаров, който предложи обективен прочит на неговото управление. Константин Тих управлява България две десетилетия и е най-представителната фигура „между” Иван Асен ІІ (1218-1241) и Ивайло (1277-1280). В същност след Иван Асен нито един от владетелите през размирния ХІІІ в. не управлява толкова дълго – “статистически” факт или свидетелство за държавническите качества на цар Константин? Отговорът е ясен. Анализирайки портрета на царя в Боянската църква (1259 г.) проф. Йордан Андреев прави следната характеристика: „Художникът е пресъздал великолепната осанка на цар Константин, а изражението на лицето му внушава мисълта за властна и решителна натура… Прозира и изтънчената чувствителност на човек, прекалено подвластен на поривите на сърцето…“
Преди да бъде избран за цар роденият в Скопие Константин е имал съпруга и деца, чиято съдба е неизвестна. За да бъде „изравнен“ като легитимност с прогонения от Търново цар Мицо Асен (1256-1257), женен за дъщеря на Иван Асен II, Константин Тих сключва династичен брак с византийската принцеса Ирина Ласкарина Асенина, внучка на най-могъшия владетел на Второто българско царство. И прибавя към името си и династичното “Асен”. Отново, благодарение на боянския майстор, имаме портрет на Ирина. По думите на проф. Андреев „… тя е застанала в тържествена поза, засияла в блясъка на бисерите и скъпоценните камъни, с които е обсипана великолепната ѝ дреха /…/ Впечатлява волевата брадичка, която издава една крайно амбициозна жена, способна да презре всичко в името на собствените си интереси. А плътно стиснатите устни навяват мисълта за коравосърдечна натура, способна в името на показното величие да потъпче човешките си чувства…“
През 1259 г. чрез преврат властта в Никея е завзета от Михаил VІІІ Палеолог. Амбициозният благородник става регент на малолетния Йоан ІV Ласкарис, но през 1261 г. го сваля и ослепява! Разбира се, царица Ирина се превръща в непримирим враг на узурпатора и „… много горещо подтикваше съпруга си Константин да опустошава земите на ромеите…“ Все пак, независимо от личните мотиви на Ирина, България се стреми да даде реванш на ромеите заради неуспешната война през 1254-1256 г., при която е изгубена обширна територия. През 1264-1265 г. цар Константин в съюз с татарите от „Златната Орда“ нанася тежки удари на империята и си връща част от земите в Родопите и Македония.
Ирина умира през 1268 г., като не е известно двамата с Константин да са имали деца. Година по-късно в Търново идва Мария Кантакузина Палеологина, която е най-яркия пример за участие на владетелка в държавното управление. Новата царица е племенница на Михаил VІІІ Палеолог, а при брака императорът обещава като нейна “зестра” да върне на България окупираното Южно Черноморие. Уви, коварният Михаил протака изпълнението на това обещание, докато в крайна сметка отказва да върне областта. Това буди остро негодувание в Търново, а най-силен е гневът на царица Мария, защото отказът на вуйчо й я компрометира в очите на нейните поданици.
Цар Константин е имал нещастието да се осакати тежко по време на езда. Състоянието му се влошава, което провокира задкулисна борба за власт. Енергичната царица взема твърди мерки – “… близките от хората на Константин – разказва Георги Пахимер – бяха унищожени (…) от Мария, а колкото останаха живи, едни бяха заподозрени в заговорничене, а други наистина заговорничеха…” Най-опасен е деспот Яков Светослав, потомък на киевските князе, придобил в България престиж на военачалник и политическа тежест. Видният болярин става обект на внимание от Константинопол, като получава ръката на една внучка на Иван Асен ІІ и на практика се „изравнява“ с царя! Нещо повече, след смъртта на Ирина цар Константин е „Асен“ формално, докато позицията на деспота е напълно реална. Разправата с белокосия болярин е изпълнена перфектно – поканен в Търново, той е тържествено осиновен от Мария като неин “втори син” и “по-малък брат” (!) на невръстния Михаил, синът ѝ от цар Константин. Скоро “по-малкият син син”, който е можел да бъде баща, ако не и дядо на новата си “майка”, е убит (отровен?) по нейна заповед.
Мария води енергична външна политика – български пратеничества посещават Неапол и дори Египет. Растящото недоволство, породено от безсилието пред татарските набези, възпламенява въстанието на Ивайло (1277-1280). Цар Константин загива още в първата битка с бунтовника. В България нахлуват византийски войски, които водят претендент за престола – Иван Асен ІІІ. “Страшни безпокойства смущавали душата на изплашената за себе си и за детето си царица…”, решена да брани малкия Михаил “… както лъвица малкото си лъвче”… За Византия в онзи момент “враг номер едно” е не Ивайло, а Мария! Царицата изненадващо постига компромис с бунтовника, който се жени за нея. Така „… Мария подготвила достоен враг на императора…”– отбелязва Георги Пахимер. Ивайло “важничел”, казвал, че “… дава, а не получава милост”, но безскрупулнатя царица съхранява властта си. През 1278-1279 г. Мария съжителства с доскорошния “свинепас”, а “царчето” Михаил има за втори баща бащиния си убиец… Отношенията далече не са „идеални“, напротив – Ивайло “… скоро намразил нежностите на жена си (…), често се карал с нея и дори я биел…” Ивайло “… хитро привличал към себе си околните…” Това показва, че „свинепасът“ не трябва да бъде подценяван… Не се знае как би приключила тази дворцова драма, тъй като Ивайло потегля срещу нахлулите татари и ромеи. Повече не се завръща в столицата, а през 1280 г. е убит в двора на хан Ногай. В Търново влиза Иван Асен ІІІ, който изпраща пленената царица в Константинопол. Според Пахимер, Мария “… била бременна от варварина…”
Скоро Мария се завръща в дворцовия елит на империята. През 1294 г. при “очна ставка” разобличава самозванеца Лъже-Ивайло. И през 1300-1301 г., след цели двадесет години, бившата царица има привърженици в Търново! Те искат да поставят на престола нейния син Михаил, който обаче е победен от енергичния цар Теодор Светослав (1300-1322). Царица Мария е имала дъщеря от Ивайло. Какви са името и съдбата ѝ е неизвестно, но един византийски аристократ от ХV в. се подписва като “Лахана” и “Палеолог”! Очевидно потомците на Ивайловата дъщеря са се гордеели не само с принадлежността си към династията на Палеолозите, но и със своя прадядо – един от най-смелите хора през онази епоха.
По-старото поколение български историци обвиняват Мария във “византийщина”, коварство и егоизъм – упреци, в които има много истина. От друга страна, повечето от действията на царицата отговарят на българските държавни интереси. Репресиите срещу болярството са насочени към укрепването на централната власт, политическата и военна мощ на царството. Непримиримостта на знатната ромейка към Византия е израз както на лични сметки и пристрастия, така и на отговорно отношение към интересите на българската държава.
Автор: Проф. Пламен Павлов
trud.bg