Цирк в Белия дом: Когато алфата посреща клоуна
Трудно ми е да си представя, че на срещата в Белия дом днес, Тръмп ще се сдържи и няма да се подиграе на Зеленски.
Тръмп e хищник, политически кентавър, наполовина брокер на недвижими имоти, наполовина булдозер. Той е изваян от чист нарцисизъм и инстинкт на акула, която надушва кръв от километри.
Зеленски е аватар на герой, образ, който е измислен в холивудските студиа и е захранван от западни траншове, той е човекът-пародия, който от телевизионен клоун се пребоядиса във „военновременен държавник“.
Двамата са несъвместими като бензин и вода.
Тръмп не вижда пред себе си държавен глава, а дребен мъж, облечен като дрогиран партизанин от московски филм, дошъл да проси пари за война.
–––––
Представям си как се отваря вратата и влиза Зеленски, лицето му е застинало в онази гримаса на трагична решителност, която тренира пред огледалото всяка сутрин. Очаква прегръдка, камери, декларация за вечна подкрепа.
Вместо това, Тръмп дори не става, седи разкрачен в стола си, като слънце на стероиди, и го сочи с пръст, сякаш е сервитьор, донесъл грешна поръчка.
„Слушай, момче,“ ще започне той, а думата „момче“ ще прониже Зеленски като ръждив пирон. „Харесвам те, ти си шоумен, аз също съм шоумен. Най-великият.
„Володимир!“ ще каже Тръмп с усмивката на акула, която усеща кръвта във водата. „Как си, приятелче? Все още ли играеш ролята на президент?“
В очите на Зеленски ще се види паниката на комик, който е забравил текста си пред враждебната публика.
„Знаеш ли какво, Володимир?“ ще продължава Тръмп. – „Когато аз строих империи, ти си играл в театъра. Аз се борех с банкерите от Уолстрийт, докато ти си танцувал на токчета. И сега искаш да говорим за геополитика?“
Зеленски отваря уста да възрази, но Тръмп го прекъсва с жест, който е едновременно презрителен и окончателен:
„Слушай, малкия: Путин е гений, ти си пионката, която мисли, че е кралица.“
Въздухът в стаята ще се сгъсти като смола. Зеленски ще се опита да намери думи, но единственото, което ще излезе от устата му, ще е жалкото мълчание на актьор без текст.
„Забрави за Крим и НАТО“ ще му каже Тръмп, а звукът ще отекне като камбана за погребение. „Ако икаш мир, тогава се връщай в Киев, снимай нов сериал и спирай да си играеш на война с истински оръжия.“
Зеленски ще се свие като слънчогледова семка, лицето му няма да може да скрие ужаса на човек, който осъзнава, че спектакълът свършва…
„Ти си страхотен актьор, Володимир,“ ще му каже Тръмп с фалшивата загриженост на продавач на употребявани коли.
„Но аз съм режисьорът тук, и сценарият завършва така, ти подписваш каквото ти кажа, връщаш се вкъщи и се преструваш, че всичко е било по план.“
–––
Зеленски малко ми напомня на украйнски Плевнелиев.
Зеленски е като еволюция на Плевнелиев. И двамата са марионетки, но докато единият е създаден в лабораторията на брюкселската бюрокрация, другият е продукт на телевизионен кастинг, организиран от украйнския Пеевски.
Плевнелиев е празната рамка, в която всеки може да постави своя портрет. Зеленски е огледалото, в което всеки вижда своя герой. И двамата са илюзии.
Плевнелиев е мимикрия на държавник, продукт на времето, в което беше достатъчно да рецитираш правилните мантри за „евроатлантически ценности“, за да те смятат за политик. Той е „Чехльо“, който дори не осъзнава, че е слуга, защото вярва, че сервилността е добродетел.
Зеленски е имитация на герой. Той не играе роля, той е ролята, която играеше в сериала си.
Преди да влезе в политиката, Плевнелиев имаше строителна фирма, която работеше строеше бизнес-паркове и инфраструктурни проекти.
Преди да стане президент, Зеленски имаше офшорна фирма (Maltex Multicapital Corp.) през която, според разследванията на OCCRP, са минали 41 милиона долара от олигарха Игор Коломойски (техният Пеевски), пари, източени от ПриватБанк (украйнската КТБ).
Фундаменталната разлика е, че Плевнелиев е безвреден, той е политически евнух, чиято единствена функция е да кима одобрително. Неговата трагедия е, че е комичен.
Зеленски е трагичен герой, защото е ефективен. Той не е просто папагал, а мегафон, кой превърна една държава в сцена, а една война – в най-голямото риалити шоу в историята.
Единият е фарс. Другият е трагедия.
––––––
Зеленски е и като Тартюф на Молиер. Само че мащабът му е по-голям, докато Тартюф манипулира едно семейство, Зеленски манипулира цели държави и милиарди хора чрез телевизионния си талант.
В „Слуга на народа“ той играеше учител, който разобличава корупцията и става президент, „народният човек“ срещу олигарсите.
През 2019 г. тази метафора се материализира: Зеленски действително стана президент, обещавайки „да почисти системата“.
Само че Pandora Papers показаха другото му лице:
още през 2012 г. Зеленски и обкръжението му – Иван Баканов (бъдещ шеф на СБУ) и Сергий Шефир (бъдещ първи помощник), регистрират мрежа от офшорки в Британските Вирджински острови, Кипър и Белиз.
офшорките получават $41 млн. от олигарха Игор Коломойски, същия, който бе разследван за източване на ПриватБанк (най-голямата банка в Украйна).
малко преди изборите Зеленски „прехвърля“ дяловете си на Шефир, но жена му Олена продължава да получава дивиденти.
Тартюф би завидял на подобна находчивост.
В отчета на Organized Crime and Corruption Reporting Project (OCCRP) четем: „Зеленски прехвърля офшорните си дялове на довереното си лице Шефир, но съпругата му продължава да получава дивиденти от тях.“ – също като Тартюф, който се кълне в скромност, но спи в най-мекото легло.
Назначенията след изборите доказват схемата:
Иван Баканов, адвокатът и администратор на офшорките, става шеф на СБУ (украинското ФСБ).
Сергий Шефир, човекът, който получава дяловете на Зеленски, става първи помощник на президента.
Това не е „чистка на олигарсите“, а семейна корпорация, узаконена с държавен печат.
Зеленски днес позира като „лицето на демокрацията“, но каква демокрация е тази, в която той забранява 11 опозиционни партии, закрива три телевизионни канала („112 Украйна“, NewsOne, ZIK), слива всички национални медии в „единен информационен маратон“ под държавен контрол и дори предлага парламентът да заседава тайно?
„Не можем да си позволим свободата да бъде оръжие срещу нас“ – обяснява той. Това вече не е Молиер, а Оруел.
Nik Ray