Иска ми се точно в днешния ден да кажа няколко думи за промените в пенсионната система, които така "експертно" и назидателно се обсъждат по телевизора от няколко дни. Всъщност ми е ясно, че последствията ще ги носим всички ние – на гръб, като едни безмълвни Атласи ще подпираме наглостта и цинизма.
Защо наглост и цинизъм, ще попитате, нали всеки трябва да получи, колкото е изработил?
Защото, мили хора, българската памет е къса. Не се намери журналист, който да попита великите експерти от телевизора къде изчезнаха парите за пенсии в началото на 90-те. Тогава много българи бяха ограбени, препращаха ги от гише на гише, за да доказват стажа си, накрая ги пратиха за зелен хайвер да търсят архивите на предприятията, в които са работили, а се оказа, че хиляди архиви случайно (съвсем случайно!) изгорели. Абе, пламнали някак, самовъзпламенили се и няма следа от тях!
И така тези клетници останаха с минимални пенсии.
Как не се намери един журналист да попита говорещите глави от телевизора за масовата приватизация, когато на „наши“ хора се раздаваха предприятия, а хиляди „не наши“ останаха без работа.
Как не се намери един журналист да попита за какво и на кого се раздаваха куфарчетата с пари в хотел „Рила“ в зората на „демокрацията“.
Как не се намери един журналист с памет…
Ние ще си носим кръста и сигурно ще бачкаме до гроб и за малко пари, защото късата памет, страхът и примирението не са съдба, а наш избор.
Това исках да кажа.
Лидия Делирадева
