Николай Овчаров по време на експедицията в Монголия през 2025 г.
Дебатите около етническия им произход и техните вярвания
Хипотези за тюркско-алтайски и за индоирански произход
Огромният интерес към завършилата наскоро уникална българска експедиция в Монголия, осъществена със съдействието на клуба „Експлорърс БГ“ в търсене на древните корени на прабългарите, ме кара в два поредни материала да разкажа за дебатите около етническия им произход и техните вярвания. Проблемът за характера на езическата религия на прабългарите буди оживени спорове.
Съществуващите теории за нейната същност са обобщени в излязлата през 2017 г. книга на Цветелин Степанов „Религии в езическа България. Историографски подходи (1980-2015 г.) Към момента в българската наука битуват две главни хипотези за произхода на тези наши предци. Едната е за тюркско-алтайски произход, а другата – за индоирански произход. Съществува и междинна теза, според която в своята ранна етногенеза прабългарите са съвкупност от източни и северни иранци. След 60-те години на V в., в района на север от Кавказ, към тях се вливат и тюркоезични племена от т. нар. огурска група.
Същото се отнася до въпроса за изповядваната от прабългарите религия до приемане на християнството в България в 864 г. Отново се наблюдават две глобални тези, наречени условно тюркска и иранска/индо-иранска. Първата се опира основно на фундаменталните изследвания на Жан-Пол Ру и на проучванията на учените от бившия СССР. Втората се основава както на писмени свидетелства от античността и ранното средновековие, така на сравнителното религиознание и на някои данни от фолклора. Тук се появява констатираният от украинския учен Омелян Прицак проблем, че митологията на тюркоезичните народи има закономерности, присъщи и на индоевропейците. Това затруднява разграничаването на двете структурни тенденции.
Напоследък се възражда и една стара теза, която може да се нарече тракийска, т. е., че прабългарската религия всъщност е автохтонна. Тя е валидна главно за хора, които работят по тези проблеми без формално да са част от академичната общност и е по-скоро в сферата на дилетантството.
От гледна точка на конкретните изповядвани култове в средновековна България през VII-IX в., в българската историография може да се говори за три основни хипотези: тенгризъм, зороастризъм и/или митраизъм. Тенгризмът се защитава от автори като В. Бешевлиев, Ст. Ваклинов, Ж. Аладжов, Р. Рашев, Д. Овчаров, Н. Овчаров, А. Стойнев, А. Калоянов и др. В най-пълна степен тази концепция е развита от Димитър Овчаров, според когото прабългарският върховен бог Тангра е адекватен на „средно- и централноазиатския всевиждащ и всемогъщ Тенгри-кан – върховното божество, разпореждащо се със съдбите на хората. Под него са богинята на плодородието Умай и Йер-суб – свещената земя-вода, събирателен образ на култовете, свързани с невидимите духове, намерили израз в почит към планини, скали, реки. Четвърто ниво е култът към прадедите, насочен пряко към подземния свят.
Релефът на Мадарски конник, възможно изображение на бог Тангра.
Както по въпроса за произхода на прабългарите, така и по този за религията им, защитници на тезата за тенгризма като основен култ в Дунавска България са учени от бившия СССР. От многото становища ще приведа само това на видния тюрколог С. Клящорни: „Общността между пантеона, митологията, ритуалите, архаичните вярвания и суеверия, установени между тюркско-огузките племена от Централна Азия и хунско-българските племена от Северен Кавказ, – тази общност в по-голяма или по-малка степен се разпростира и върху религиозните вярвания на дунавските прабългари с техния култ към Тангра (Тенгри, Тенгри-хан)“.
Важно доказателство в тази насока е прабългарски надпис, където се споменава Тангра от големия култов център Мадара: „Кан сюбиги Омуртаг от бога владетел …беше… и направи жертвоприношения на бога Тангра…“ В османски документ от Берлинската Кралска библиотека пък се споменава за неназован по име византийски император, задавал въпроси към арабския халиф и основател на Омаядската династия – Муавия I (661–680). Първият от тях гласи: „Кои са светите имена на славния Бог на всички езици?“ Халифът му ги назовава на 13 езика и между тях: „В езика на (пра)българите [името на бога] е Tangry (bulghar dilinge Тangry-dir)“. Приема се, че става дума за император Ираклий (610-641) и е цитиран изчезнал византийски ръкопис от VII в. Текстът бил преписан през XVII в. от някой си Бакр, заимствал информацията за бог Тенгри от арабизирания ирански теолог Абу Мухаммед Абдаллах ибн Муслим ибн Кутайба ал-Куфи ал-Марвази ал-Динавари (828-889).
Оригиналната страница от османския документ
Разказът на ал-Динавари отразява реално историческо събитие, случило се между халиф Муавия и управляващите византийски императори Констанс II (641-668) и Константин IV (668-685). По това време се водят едни от най-кървавите войни между Халифата и Източната Римска империя. Българите вече са били добре познати на арабите, като първите контакти с тях документирано датират в средата на VII в., още по времето на „Старата Велика България“ на кан Кубрат. Въпросното сведение е много достоверно и доказва разпространението на тенгризма в България през VII-IX в.
Хипотезата за зороастризма е издигната от автори като А. Протич и Кр. Миятев през 30-те години на ХХ в., а днес се възражда от млади историци като Тодор Чобанов. Той упорито търси паралели с артефакти, присъщи на зороастразма в Сасанидска Персия, най-вече в земите на Източен Кавказ (днешен Азербайджан и Североизточен Иран). Става дума най-вече за няколкото открити лошо запазени основи на езически светилища (т. нар. капища) от VІІІ-ІХ в. на територията на Дунавска България. Чобанов не е съгласен със старата теза, че прабългарите са взели само външния вид на зороастрийските храмове, а смята, че учението проникнало дълбоко в прабългарската върхушка. Интересна е неговата идея, че при религията на прабългарите следва да се разделят „езическите култови практики на елитарни, повлияни от зороастризма, и свързани с представителните архитектурни светилища (капища), и масови, свързани с останалите култови места и съоръжения, по-близки до старите степни вярвания”.
Съществува и междинно компромисно мнение, залагащо на симбиозата на тюркски и ирански елементи в религиозния свят на прабългарите. То е загатнато от Николай Овчаров, но е сериозно аргументирано от един от видните привърженици на теорията за тюркския произход – Рашо Рашев. Този учен смята, че върхушката на прабългарското общество е изповядвала близки до иранските култове, докато низините са били повлияни от различни тюркски вярвания.
В края на голямото си изследване Цв. Степанов достига до извода: „Несъмнено е едно: припокриването между вярванията на ирански говорещите народи на Средна Азия и тези, които общуват на алтайски (тюркски – б. а.) езици, става твърде сериозно, след като тюрките поставят значителна част от региона под своя доминация след 60-те години на VІ в. Така се появяват и редица синкретични форми в религиозните представи и ритуали и на практика става невъзможно да се отдели кое е само и единствено иранско и кое – изначално тюркско”. Така от обширната монография на Степанов се разбира, че на този етап нито една от двете основни теории не е непоклатима и има нужда от много нови изследвания. Както беше казал мъдрият Плиний Стари: „Единственото сигурно е, че няма нищо сигурно!”.
Автор: Проф. Николай Овчаров
trud.bg
