Марта Кос стана причина на бял свят да бъдат извадени остри несъгласия още от времето на СФРЮ
Някои оттатък Вардар хич не искат да сме близки, еднакви или изобщо да имаме нещо общо
Без да иска, словенката Марта Кос извади на повърхността стари и уж позабравени проблеми за отношенията между републиките в някогашната Титова Югославия. Нейното сравнение на македонската идентичност с „погачата, пинджура, тавче-графчето и пълнените пиперки“, направено в компанията на премиера на Северна Македония Християн Мицкоски, щеше да бъде прието като приятелски жест и с необходимата доза симпатия, ако беше произнесено на всяко друго място по света, но не и в Скопие.
Там, в изнервената докрай политическа и пропагандна атмосфера, свързана със съдбата на доклада за напредъка на страната към членството ѝ в европейското семейство, предизвика такава реакция, от която Кос май се видя в чудо и вероятно съжали, че е искала да бъде мила и внимателна със своите домакини. Там, край Вардар, тия „словенски“ номера не минават.
Бурята от мнения сякаш забрави, че Марта Кос отиде в Скопие като висш представител на администрацията на ЕС, от когото до голяма степен зависи дали Северна Македония ще ускори или ще забави пътя си към членството в него. На преден план излезе фактът, че тя е словенка, въпреки CV-то ѝ, показващо дългогодишно пребиваване и работа в европейските институции. Тази биографична даденост на Кос извади от гардеробите едни подрънкващи скелети, които би трябвало отдавна, ама много отдавна, да бъдат заровени някъде.
По време на Титова Югославия Словения била най-мразената от републиките на федерацията, вероятно защото беше една от най-успешните. Нейните партийни и републикански лидери били първите, които в началото на 90-те години на миналия век се осмелиха да се противопоставят на Белград и поставиха началото на процеса на разпад на СФРЮ, та сега македонците се намират на този хал. За разлика от словенците, които първи от бившите югорепублики избраха европейската и атлантическа ориентация на държавата си и сега са някъде толкова напред, та голям процент от гражданите на Северна Македония предпочитат тъкмо Словения като обект за намиране на работа и за социална реализация. Чух дори да се повтарят едни стари югомантри за използвачите от Север, от „горния“ край на федерацията, които със своята икономика на „штрафцигера“ (отверката), използвали умело ресурсите на другите републики. Македония например пращала към словенските преработвателни фабрики своите плодове и зеленчуци, които после получавала като сокове и консерви, само че на много по-висока цена. И така нататък, все спомени от едно време, което за мнозина в днешна Северна Македония все още е живо и което биха искали да се върне по някакъв начин. Нямало югоносталгия, а?
Така че Марта Кос съвсем неочаквано трябваше да понесе всички недоволства, които цели поколения в Титова Югославия са имали по отношение на родната ѝ Словения. А жената очевидно се беше внимателно подготвила, или я бяха подготвили, защото – както почти всеки бе забелязал, в момента, в който на съвместната пресконференция с Мицкоски трябваше да произнесе фразата за връзката на идентичността на македонците с няколкото местни ястия, била погледнала в листчето пред нея, за да не обърка това, което ще каже. Толкова било важно посланието, което ще изпрати. Така се чуха и погачата, и пинджура, и тавчето-гравче, и „пунетите пиперки“, които ние наричаме пълнени чушки, но и пиперки.
Споменататата кулинария наистина е характерна за менюто на днешните граждани на Северна Македония, независимо от тяхната етническа принадлежност. Има ги и при македонците, и при албанците, в ресторанти и кафани, без значение от коя страна на етническата граница, която така или иначе разделя държавата, се намират. В този смисъл вероятно Марта Кос е имала намерение да предложи някакъв обединителен етнически код, който да събира заедно всички общностни групи в многоетническата, многокултурна или многоконфесионална държава. Противно на Мицкоски, за когото борбата за вековната македонска идентичност и нейното сертифициране от Европарламента не е само натриване на носа на България, а и търсене на доказателства за правата, които македонците трябва да имат и да ползват повече, отколкото другите „части от народи“ в държавата. Така си мисля.
Добре, де, ако е така, защо е тази остра реакция? Само заради кулинарния характер на македонската идентичност? Или може би заради тънката нишка, която свързва това, да го наречем, политическо и идентичностно меню с блюдата, които и у нас, в България хората предпочитат на масата си? В който и да е ресторант из Северна Македония да си поръчаш „летна манджа“, ще ти донесат нашия миш-маш. Еднакво е. Пинджурът е нашето кьопоолу, тавчето-гравче е боб яхния, запечена в гледжосана купичка (страхотно вкусно е!), а пълнените чушки… е, какво да говорим?
Някои оттатък хич не искат да сме близки, еднакви или изобщо да имаме нещо общо. В това число и обща история. А тя, горката, е такава, каквато е, и колкото да се опитват да я изкарат някаква друга, особена, различна, в най-добрия случай „съвместна“, тя си е такава, каквато миналото ни е завещало. Понякога е пълна с изненади, най-вече заради митовете, които дълги години са били налагани. И понеже става дума за кулинария и чушки, ще припомня един случай, който и за мене беше новина. В архивите си от дългите професионални кореспондентски години в Скопие имам един записан разговор между журналист и местен производител на прословутите червени чушки, „куртовската капия“, както в Северна Македония и до днес я наричат. Някога, като млад журналист международник бях впечатлен от белградското седмично списание НИН, който на първата си страница бе публикувало куп червени чушки – хубави, едри, готови за продан или консумация и ги беше нарекло „червеното злато на Македония“. Бяха направили темата за червените чушки като акцент на броя. Но пък те наистина са били „златни“, щом като наши роднини от Струмица, в чийто район се раждат, се хвалеха, че с един камион, закаран на север – в Словения или в Хърватия, и успешно продадени, са се връщали с нов трактор.
Но да продължим с разговора, за който споменах. В един момент журналистът пита местния фермер: „Добре де, а откъде носи името си „куртовка“? „Как откъде, отговори му напълно убедено онзи, от Куртово Конаре в България. Оттам е семето, което слагаме в земята“. Журналистът остана с отворена уста и само можа да каже, та чак приплака: „Ама, и това ли сме взели от тях?“. И това, и друго, и още много неща. И няма никакво значение дали сте го взели, или ние сме ви го дали.
Ето, минава вече седмица от думите на Марта Кос, определени като нещастни, несръчни, непремерени, недипломатични и не знам още какви, а вълненията около тях не стихват. Колегата от Скопие Люпчо Поповски в текст за Дойче веле видя във всичко това отказ на македонците да се борят не с предизвикателствата, а със своите сенки. А това, според него, е битка, която никога не може да се спечели.
Но понеже и него, както и мен, ни гони оптимизмът, е припомнил, че „Италия покори целия свят с пицата. Тя е нейният най-важен бранд и идентичност, за която знаят и в юртите на Монголия, и във фавелите на Рио, и в пустинните къщички на Мавритания. Тя е толкова важна за света, че ЮНЕСКО през 2017 г. я провъзгласи за нематериално културно наследство. За голямо задоволство на цяла Италия. Това беше схванато не като подигравка с италианската идентичност, а като допълнение към Петрарка, Микеланджело, Караваджо, Гарибалди, Грамши“…
Затова Италия е такава, каквато е, а Северна Македония е там, където е.
Автор: Костадин Филипов
trud.bg
