Светът не е сцена. Той е битка.
А понякога – молитва.
На 22 юли тишината в имението Welders House е разкъсана не от китара, а от рев на въздушна линейка. Часът е около 10:30 сутринта.
От RAF Benson, на 43 километра, пристига медицински екип с една-единствена мисия – да задържи още няколко такта живота на човека, който десетилетия бе танцувал на ръба на смъртта.
Но този път дори самият мрак, който толкова години го наричаше „Принц“, бе коленичил в тишина.
Джон Майкъл Озбърн – известен на света като Ози, човекът с глас като рана и душа като буря, си отиде.
На 76.
Той не бе победен … нито от годините, нито от времето, нито от себе си. Победен бе от най-тихия враг, този, който не крещи, а шепне – Паркинсон.
Болест не на волята, а на пътищата, които волята следва. Разпад не на гласа, а на механизма, който го извежда този глас в света. И все пак … в последната си песен, той победи поражението.
Спомням си моя първи пациент с Паркинсон. Беше скулптор. Ръцете му … с които ваеше човешки форми от камък, един ден просто … отстъпиха. Не защото забрави как, а защото мозъкът му започна да изтрива командите.
– Знаеш ли, докторке?! – ми каза веднъж, докато ръцете му трепереха – аз вече не вая … не мога да вая … но всяка сутрин изписвам в ума си нова фигура. Вая си ги наум … Може би Бог има нужда от скулптори и в мислите, не само с длетата.
Тогава разбрах … Паркинсон не руши духа. Той само го издига на друго ниво. По-фино. По-тихо, но не по-слабо.
И ето го Ози. С трон вместо сцена, с тишина между акордите. И с публика, която плаче не от жал, а от любов.
Защото смисълът не е в това дали си стоял прав, а дали си останал велик, дори когато светът те е искал седнал.
Ози не беше просто пациент.
Беше ритуал на съпротива. Сцената му стана трон, болестта – мълчалив свидетел, а публиката … венец от човешка обич, по-силна от диагнозата.
Болестта на Паркинсон е невродегенеративно състояние, което засяга субстанция нигра – зоната в мозъка, отговорна за движението. Когато над 80% от допаминовите клетки загинат, движенията се забавят, тялото се втвърдява, а душата често се заключва в ципа от страх.
Ози носеше тази диагноза от 2020 година. Диагноза, която убива по малко всеки ден. Не само физиката, но и идентичността. Но Озбърн отказа да се предаде на тремора. С глас, който никога не трепереше.
Back to the Beginning
Последният концерт.
Стадион „Вила Парк“ в Бирмингам, там, където всичко започвацпрез 1969 г. с Тони Айоми, Джизър Бътлър и Бил Уорд.
42 000 души.
Билетите свършват за минути.
Атмосферата е … не просто концерт.
А … Поклонение.
И Ози … седнал. Но съвсем не по избор, а защото застрахователите отказат да позволят на човек с прогресиращ Паркинсон да стои прав на сцена.
И тогава … една велика жена Шарън – неговата любов, неговата битка, неговата съпруга, неговата стена … намира решение и казва:
– Добре. Ще седне. Но ще пее.
И ето … виждаме трон. Черен. Стабилен. С прилеп.
Шарън, неговата съпруга … не просто намери вратичка в преговорите със застрахователите. Тя създаде изход там, където всичките други виждаха стена.
Докато застрахователите калкулираха рискове, тя преброи мечтите на своя съпруг … и ги постави над протоколите.
Тронът не беше компромис, а гениална адаптация. Акт на любов, но и на безстрашен ум. Юридически – да, това бе някакво решение. Но чисто човешки – абсолютен подвиг.
В свят, в който всички казват „не може“, тази жена каза: „Ще намерим как.“ И го направи.
Обожавам това!
Аз никога не съм била почитател на този стил музика. Не е моята музика, не е моят ритъм, не е моят свят. Но това има нула значение. Защото когато присъстваш на триумф на духа, жанрът е безсмислен.
Сърцето не различава метъл от молитва, когато вижда човек, който побеждава не времето, а болестта, която разрушава времето.
Певецът, който някога отхапа главата на прилеп на сцената, стоеше като крал в катедрала от звук. Не див звяр, а коронован дух. И тронът му … черен, тежък, украсен със символ на прилепа – не просто скри болестта. Той я преобрази, облече я в ритуал. Превърна я в обет.
И тогава си помислих, че на сцената на живота, дори разрушението може да носи ореол.
Тронът не бе прикритие, а олтар.
Болестта не бе срам, а жертвоприношение … за музиката, за публиката, за последната песен. И никой не виждаше слабост. А всички чувахме величие. В края на краищата, не музиката беше главният герой.
А духът.
Последните думи
„Това е последната песен. Вашата подкрепа ни позволи да живеем невероятен живот. Благодарим ви от дъното на сърцата си.“
И след това екранът светна:
„Благодарим ви за всичко.
Вие сте невероятни.
Бирмингам завинаги.“
Небето избухна във фойерверки … светът загуби своя мрак и стана светлина.
Ози Озбърн не победи Паркинсон.
Но той … просто не му позволи да победи него.
В епоха когато телата се пречупват в болестта, Ози направи обратното – поклони се на живота.
Показа, че сцената не иска съвършенство, а истина.
Че музиката не пита колко силно стоиш, а колко честно звучиш.
И че един човек, въпреки тремора на ръцете си … може да излъчва стабилност, която да разтърси земята.
Ози Озбърн не си тръгна.
Той премина от звук в легенда, от болка в освобождение.
И сега, някъде там … отвъд мрака, прилепите пеят.
Неделя Щонова
