Президентът на Сърбия Александър Вучич дава за пример Северна Македония за мирни протести
Политиците в Скопие консумираха резултата от „Шарената революция“, а нейните активисти се изгубиха някъде
Сърби ме ръката да взема да пиша за събитията в Сърбия. Ситуацията там стигна до точката, която – подозирам, президентът Александър Вучич се надяваше да стигне. Радикализацията по улиците и площадите, нападенията над офиси над управляващата Сръбска прогресивна партия (всъщност празни!), употребата на сила от страна на полицията и задължителните в такива случаи арести на протестиращи дадоха желаното основание на държавния глава да каже, че истинският мотив за вълненията е завземането на властта в държавата, а не търсенето на справедливост за жертвите при инцидента с козирката на гарата в Нови Сад. И неговото оттегляне от управлението на държавата, разбира се.
Ескалацията на протестите е преминаването им на места в някакъв полугорещ вариант го устройва напълно, че да изрече поредната си констатация и заплаха към хората от митингите – остава още някой да бъде убит и тогава ще видите цялата сила на държавата Сърбия. Както и да нарече протестиращите студенти „терористи“ и други от този род, без някой да се наеме да го оспорва.
От друга страна, и студентите имат своето право да са по-остри, ако разбира се, радикалните действия са техни, а не на прилепили се субекти, които търсят провокацията. Колко време мина от трагедията в Нови Сад, колко пъти хиляди и хиляди излизаха по улиците на градовете в страната, колко марша бяха направени и колко симпатии бяха спечелени без от страна на управляващите да има адекватен отговор на исканията. Създаде се впечатлението, че президентът Вучич иска сам да води вербалната битка с протестиращите и сам да печели дивиденти от нея, ако ги има, или да инкасира загуби, които той не може да се позволи. Все повече се налага сравнението със ситуацията от преди двадесет и пет години, когато начело на Сърбия стоеше някогашният патрон на Вучич – Слободан Милошевич. Но дали Вучич ще свърши като Милошевич е въпрос с повишена трудност. Ще видим.
Думата ми е за нещо друго. В един момент Вучич даде като пример южната си съседка Северна Македония, в която преди години също имало протести, но те не стигали да там, до където местните, сръбските протестиращи вече били стигнали. Не били така радикални, май искаше да каже. Напоследък Вучич не пропуска случай да засипе с похвали Скопие и управляващите там. Да, хубаво е да те дават за пример, но пък е още по-хубаво този пример да е верен. Президентът вероятно имаше предвид вълнениата край Вардар по време на така наречаната „Шарена революция“ срещу режима на премиера Никола Груевски в периода 2015–2016 г. И те бяха масови, и те имаха своя етап на радикализация. Сега Вучич се възмущава от атаките на офисите на неговата Сръбска прогресивна партия във Валево, кадри от които видяха зрителите по света. А не си ли спомня той нападението срещу приемната на тогавашния президент на Република Македония Георге Иванов в центъра на Скопие? Атакуващите бяха с маски, витрините на помещението, някога бивш магазин, бяха счупени, дори огън се появи. Кадрите и от това деяние също не останаха незабелязани извън Република Македония. Самият Иванов си стоеше добре охраняван на вилата си във Водно, нямаше никаква опасност за здравето и живота му, та човекът си изкара двата безлични президентски мандата до края. Тогава се учудихме защо протестиращите атакуват помещение, свързано с президента Иванов, след като за всички в държавата бе ясно, че той е безлична фигура по отношение на властта и е поставен там, за да бъде точно такъв и в непрекъсната услуга на премиера Никола Груевски. Просто защото офисът им беше под ръка? Ако наистина искаш да удариш управляващите, насочи несъгласието и протеста си срещу истинските носители на неправдите и несправедливостта, не е ли така? Както правят сега в Сърбия. Атаките са срещу управляващата Сръбска прогресивна партия, която има вече толкова години монопол на властта в страната и която издигна за пореден път кандидатурата на Вучич за президент. Впрочем на последните парламентарни избори май той със своя авторитет и рейтинг помогна на победата на СПП. А и Вучич днес е доста по-различен от Георге Иванов тогава.
Но и „Шарената“ не бе съвсем мирна. Може би ще се усмихнете, защото за пореден път ще кажа, че бях там и съм очевидец. Просто обичам да пиша за неща, на които съм бил свидетел. По силата на обстоятелствата точно в разгара на протестите в Скопие трябваше да довърша снимките на документалния си филм за БНТ за Битолския надпис. Условието на редакцията бе на път за Битоля да направя няколко интервюта, които новините да ползват, и тогава да отскочим до Битоля да си свършим работата. Тогава за първи път се срещнах със Зоран Заев в кабинета му в централата на Социалдемократическия съюз на Македония на улица „Бихачка. Сега, като гледам как Заев и някои негови министри се сатанизират от управляващите, как върху тях се крепи голяма част от пропагандата на успехите за разлика от провалите на предишните, какви чудовищни лъжи се вихрят около бизнеса на някогашния лидер на СДСМ и премиер, само и само да се омаловажат постиженията му. В това число и в отношенията с България. Даже и не знам къде е в момента Заев. От медиите под контрола на ВМРО-ДПМНЕ и на властта твърдят, че си харчел парите някъде в Дубай, къде другаде. Чувам и други приказки. И да си призная не съм го чул и нито видял да го прави.
Отклоних се. Отидохме в Битоля, но на втория ден ми звъннаха от редакцията с препоръка веднага да се връщаме в Скопие и да се захващаме с протестите на „Шарената революция“. Хайде обратно. Протести на площада – ние там, протести пред парламента, обкръжен от три кордона полиция – ние пак там. Ще хвърлят домати по така наречената „Триумфална арка“, един от символите на бутафорния проект на Груевски „Скопие 2014“, с камерата сме там, при доматите, някои от които цопнаха върху камерата. Така че Вучич да не ми сочи примера на мирната и спокойна Македония, а да си гледа своите проблеми. Не може да не си дава сметка, че тактиката да отлага правните и политически решения и да умори протеста, да го изхаби, да намали енергията и в крайна сметка да преметне студентите вече е разпозната. Колко пъти обещаваше да предложи решение, но не го изпълняваше. То и търпението по отношение на лъжата и демагогията си има своите граници.
После под натиска на протестите Груевски насрочи парламентарни избори, които спечели с два депутата повече от СДСМ на Заев. Енергията на „Шарената революция“ не успя да помете от първия път статуквото, изградено от десетте години управление на Никола Груевски. Но и неговата победа се оказа ялова защото остана без мнозинство в събранието. Партньорът му в управлението – ДСИ на Али Ахмети драматично промени посоката и премина на страната на Заев. Груевски падна, Заев стана премиер. Историята оттам нататък е известна. Нахлуването в парламента на 27 април, Заев с бинтованата „кървава глава“, идването му в София и поклонението пред паметника на Самуил, Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество, надеждите за промяна в отношенията ни, Преспанското споразумение и драмите около смяната на името на държавата, и какво ли не още. Активистите от „Шарената революция“ се изгубиха някъде, политиците консумираха резултата от протеста им. И още – идването на власт на Християн Мицкоски с неговата „визия“ за отношенията с България и европейската перспектива на страната му. Както и неговото нескрито сближаване с Белград на Вучич и Будапеща на Орбан за сметка на България, което ни дава обяснение на много неща.
Както край Вардар, така и край Дунав и Сава, с което започнахме.
Автор: Костадин Филипов
trud.bg
