Минаха няколко дена, откакто хасковските общински съветници отхвърлиха предложението поетът Ивайло Балабанов посмъртно да бъде обявен за почетен гражданин на Хасково.
Оттогава досега се изписаха много неща, чуха се много справедливи несъгласия и обвинения към общинарите. Много поети и писатели изразиха възмущението си. Мислех да реагирам моментално, още тогава, но се спрях, защото установих, че изобщо не съм изненадан.
Хасковските общински съветници не знаят кой е Ивайло Балабанов, нямат представа, не ги интересува. Все им е тая.
Те знаят, разбира се, кой е Ивайло Балабанов, чували са, не са прочели и два реда от него, но усещат, че неговото име е доста опасно, че е много патриотично, че е писал стихотворения как нашите деди не пуснали турците да стигнат до Париж.
Някои от тях сигурно са чували, че е писал и хубави любовни стихотворения, но главно знаят, че по турска и по патриотична линия не е много приятно да го обявяват за почетен гражданин на Хасково.
На тях им е простено – там, в Хасково, както и в другите областни градове общинските съветници винаги са дриймтимове – общински съветници мечти и фантазии, каквито други няма по света.
Мен ме вълнува и нещо друго – сигурен съм, че така наречените нови поети и писатели, които овладяха и не пускат кокала на литературата вече трийсет и пет години, също не знаят кой е Ивайло Балабанов. Те може и да потръпнат, и да настръхнат, ако случайно прочетат негово стихотворение, но в умовете им винаги ще се върти мисълта, че написаното от Ивайло Балабанов не е поезия, че това са плакатни стихове, патриотарски, вредни, демодирани.
Ни повече, ни по-малко захапалите кокала на литературата (извинявайте за този израз, но ми идва отвътре) смятат, че Ивайло Балабанов е станал известен именно поради идеологически причини, свързани с етнически проблеми. Така им изнася да мислят, по-леко им е. Иска ми се да греша, но захапалите кокала на литературата се боят като дявол от тамян от такива стихове и от такова писане, защото то мобилизира, вдъхва самочувствие, прави така, че българите да се чувстват малко повече българи. Това е заплаха, и то голяма заплаха за така наречените модерни и осветявани сега поети и писатели, които или подражават на чужди образци, или плюят България по всички линии, за да се издокарат на тези, които в момента раздават наградите по Европа, по света и у нас.
Вчера, ама наистина случайно, попаднах на страницата на един от най-осветените автори (нарочно не пиша „наши автори“, защото не знам какво определение да дам за този автор). Страница като по учебник за пиар и реклама. И колкото повече наближава времето за връчване на Награда № 1 на света, толкова повече на страницата му се появява името на Швеция, на шведски вестници, на рецензии в Швеция, на преводи в Швеция, на преводи в Париж. И всичко правилно, всичко точно – да ти прикапе мъка на корема от правилност и подреденост. И последователите – ах, тия над петдесет хиляди последователи – реват и се прехласват.
Вие как си мислите – такива хора дали ще кажат нещо за Ивайло Балабанов? Да не са луди!
Ивайло Балабанов е мушичка пред тях, и то вредна мушичка. По-точно – безинтересна и безполезна, която ни излага пред Европа и пред света, прави ни локални и не общофилософски.
Попаднах и на друга страница на една от най-четените и разхвалявани наши авторки. Тази авторка си е напълно наша – от горе до долу. И има повече последователи от горепосочения от мен автор. Тя пуснала две неща напоследък – пуснала снимка на Ивайло Балабанов с официален текст за злополучното гласуване и е озаглавила публикацията „Без думи“. Забележете – за Ивайло Балабанов – без думи. Публикувала е и едно свое стихотворение за края на лятото – графоманско и безпомощно от първата до последната дума, и това графоманско стихотворение има в пъти повече харесвания отколкото текста за Ивайло Балабанов.
Това сме ние. Това сме ние с вкусовете си, с комплексите и с безсилието си.
Толкова хора писаха, че искат Ивайло Балабанов да се учи в училище. Няма да стане в скоро време. В учебниците, по които учениците ни ще учат роден език и родна литература, ще се мъдрят имената на нямащи нищо общо с България автори и на такива, които нямат нищо общо с литературата изобщо. Защото литературата ни вече е конюнктура. От едната страна е конюнктурата, а от другата е безвкусицата.
За успокоение на хасковските общински съветници ще кажа, че преди години, като ходихме на екскурзия из този край заедно с колеги от училището, в което бях учител, стигнахме и до Хасково. Преди да влезем в града, екскурзоводката се изправи в рейса и ни каза, че най-известното в Хасково е големият паметник на Богородица. Аз се обадих, че това е и градът на поета Ивайло Балабанов, и никой в рейса не реагира – нито колегите ми, нито екскурзоводката. Може да са били уморени, а може и да не са знаели.
А ние очакваме Ивайло Балабанов да стане посмъртно почетен гражданин на Хасково.
И какво да го правим тоя Ивайло Балабанов сега? Какво да кръстим на него? – Някоя задънена уличка, по-къса и от уличка „Димчо Дебелянов“ в София? Или да кръстим някоя стръмна, ама много стръмна уличка, която обаче не води към храма? Или да кръстим на него някой тъмен ъгъл в църква, от който може да се наблюдава как светлината играе в църквата и търси да освети нечии очи?
Николай Милчев
