Раснал съм в нерелигиозно семейство. По линия на баща ми родът беше комунистически и съм чувал доста нелицеприятни неща и за религията, и за свещениците. Чувал съм главно измишльотини и приказки, които се разправяха, за да става смях по време на яденета и пиенета.
Разправяше се за един поп, който уж си плезел езика и вземал пари оттам, където хората ги оставяли за църквата. Пълна шантавия.
В селото на баща ми живеехме до самата църква – буквално на ограда. Играл съм мач в църковния двор, стрелял съм с въздушна пушка по гълъби и врабчета по кубето на църквата. И все такива богоугодни неща съм вършил. А най-странното от всичко е, че хем ме беше страх да вляза вътре в църквата, хем нещо ме влечеше натам. Страх ме беше да вляза, защото там внасяха мъртвите от селото – да ги опяват, а кого не го е страх от мъртви? А ме влечеше, защото вътре беше голяма сянка, хлад, високи стени. Главно хлад и спокойствие.
Веднъж на сбора в селото си купих кръстче – бил съм сигурно осем-деветгодишен. Брат на дядо ми, партизанин, като ме видя, ми го скъса от врата и ми се накара яко.
С комунистическия ми род – така, обаче и родът на майка ми, който изобщо не беше комунистически и чиито корени се преплитаха със софийския хайлайф, с Г.М. Димитров и така нататък, бяха страшни атеисти. Дядо ми – учител, не даваше дума да се издума за религия, в селото даже църква нямаше, но в нашата къща имаше страхотна библиотека с книги и един ден там – в страхотната библиотека, събирана от прадядо ми и дядо ми, намерих Библията.
Две книги преобърнаха живота ми (не са го чак преобърнали, но ми повлияха много). Там намерих романа „Юноша“ на Достоевски и Библията.
Почнах да чета Библията – нищо не можех да разбера, ситни букви като мравчици, нямам представа за какво става въпрос, но усещам, че е нещо тежко, значимо, важно. Не съм мислел, че е забранена книга – стори ми се много тежка и много важна. И ситният шрифт я правеше още по-важна, че трябва да се напъваш и да четеш.
„Юноша“ на Достоевски ми сцепи главата, но това е извънрелигиозната тема. Само ще кажа, че Достоевски също е Библия – много дълга Библия е той и не е за всеки. Всяка Библия трябва да е много дълга.
Сега непрекъснато се приказва какви гонения е имало по време на комунизма над православието. Имало е. Имало е и гонения, и пренебрегвания, и забрани. Една власт почне ли да се слага на мястото на Библиите – край. Никоя власт не е нито Коран, нито Стар завет, нито Нов завет, обаче всяка власт иска да си прави църква.
В Англия идиотът Хенри Осми, който изпозаклал сума ти от съпругите си, си направил Англиканска църква. Не ще човекът никой да го командва. Същият тоя Хенри Осми конфискувал имотите на Католическата църква, продавал ги и не му мигало окото.
Френската революция направила горе-долу същото със свещениците във Франция – карали ги да подписват декларации колко обичат революцията и колко мразят краля.
Петър Първи в Русия го подкарал и той по същата линия. Махнал Патриарха и го сменил със Синод.
Така че болшевиките в Русия и комунистите в България не са първопроходци в тая област.
Седесарите имат много грехове, някои седесари бяха още по-алчни и още по-прости от предишната власт, но най-големият им грях е, че разцепиха Църквата.
Една вечер в центъра на София по тъмниците ме срещна близък помощник на оперетъчния Христофор Събев, известен още като Фори Светулката, и ми каза, че ме е записал в някакъв Комитет за духовно спасение. Човекът ме познавал от село и ме записал в Комитет за духовно спасение или нещо такова.
Пълна шизофрения беше да се упрекват комунистите, че гонели Църквата, а седесарите да искат да си правят тяхна синя църква. По едно време така бяха насмели Патриарх Максим, че го пръскаха със спрей през една ключалка в Светия синод. Явиха се алтернативни синоди, приказки за ДС в Църквата, после пък Църквата се напълни с руски шпиони, после Вселенският патриарх искаше да ни командори.
Сега са емнали Патриарх Даниил, че е путинист.
Няма спиране това гонене на нашата Църква.
Тук е моментът да направя една аналогия, която може и да ви стресне. Бутането на сградата на Мавзолея в София е равносилно на бутане на църква – такава простотия е, такова безсилие и издокарване. Точно така, както е безумно да бутнеш църква, така е безумно да бутнеш мавзолей, паметник, да изравниш гробище, да подмениш историята и да се правиш, че всичко започва от теб. Тези, които гръмнаха мавзолея и направиха на негово място паркинг, са голям позор. Както са позор и тези, които са гърмели църкви.
Истина е обаче и ми е много болно от това, че в кадрово отношение (извинявайте за израза), Църквата има какво да наваксва. Просто не ми се говори колко прости и неподготвени хора се издигат в Църквата, какви тарикати и маниаци. Като навсякъде по света, разбира се.
Като бях дете, попът в Гложене пиеше денонощно. Беше ни комшия и беше добър човек. Но пак повтарям – така и не събуди дълбоки религиозни чувства в мен, а е трябвало главата да ми счупи, особено за гълъбите и врабчетата по кубето.
После имахме друг свещеник, когото пък новата седесарска власт не даваше да го погребат в църковния двор. След това имахме поп по съвместителство, който се прочу като най-добрия майстор на мивки с фаянсови плочки. Дойде на служба в църквата и после тича да прави мивки с фаянс. Фаянсовите плочки и циментът – отпред пред църквата, в колата.
Ами някои от сегашните владици? Имаше един, известен, че коли много добре и оправя свине. Друг пък така обичал лукса, че мечтата му е след Потопа да оцелее в лукс.
Спирам, защото ми се завъртя главата от тия приказки и спомени. Само ще кажа, че от комунистическия ми род се извъдиха свещеници и монаси, а от некомунистическия ми род – клисар в „Александър Невски“ в София.
Ходих и в Света гора. Думи нямам. Сили нямам от умиление какво видях там и какво почувствах. Последните десетина години чета главно религиозна литература. Чета за историята на Църквата, на религиите, за български светци, за светогорски старци. Чета и се омилявам и понякога ми писва да чета едни и същи истории и искам някой да напише нещо ново по този повод – искам нещо да помръдне. Иначе, както е тръгнало, християнството като нищо може и да изчезне и да го няма.
Аз вече съм изпепелен човек – доста изпепелен съм, но да ми се развиват теории, че в училище в България не бивало да се учи православие, защото не развивало децата, ми е много болезнено и тъжно. Това могат да го говорят само наистина изпепелени докрай хора и хора, за които Тайнството, тишината, чудото, надеждата и Вселената са равносилни на МОЛ, на кариера, на пари и успехи.
Боли ме, че християнството остана встрани. Кой днес ти мисли за бедните и болните, за отритнатите, за нищите духом? Всеки иска да е богат, важен и успял.
Всеки иска Божието царство да е тук, на земята, и той да се разпорежда в него. Не кради, не лъжи, не убивай, почитай майка си и баща си – тия работи имат ли смисъл, или нямат? Ако нямат – да приключваме и това е.
Аз ви разказах за моята религиозност и нерелигиозност. Разказах ви го честно. Мъчно ми е, съжалявам, че религията не ме е намерила по-рано и не ми е помогнала.
Може би е късно вече, но без да вярвам в Господ с бяла брада на небето, без да вярвам в Рай с безгрешни същества и в Ад, в който грешниците страдат, вярвам, че няма нищо лошо да се учат религии и православие в училище и библиите да са във всеки дом.
Нищо лошо няма в това. А ползата, макар и невидима веднага, може да се окаже, оказвала се е много голяма.
Николай Милчев
