НИЕ СЕ УЧЕХМЕ НА МЪЛЧАНИЕ, ТЕ СЕ УЧЕХА ОТ НАС НА МЛАДОСТ
Част от живота ми живях с ЕПОХИ. Живеехме с епохи. Държахме се с тях за ръце и пиехме. И се учихме на мълчание. От тях разбрахме, че мълчанието е езикът, който не се нуждае от преводачи. Така бяхме възпитани. Патриархално. Бунтувахме се срещу патриарсите. Те ни се възхищаваха и ни пазеха. Дори от властта. Измъкваха ни от милицията. Вкарваха ни с тях в кръчмите. Допускаха ни до своите тайни. А най-сигурният начин да научиш тайните им бе да мълчиш с тях. И ние мълчахме. И ние крещяхме. И се учехме на морал.
Някои от нас, които избраха да живеят с епохите на морала. Други мислеха, че живеят с епохи, но не знаеха, че живеят не с епохи, а с придатъци. Ценностни системи. Времената бяха други. Времената бяха други, а ние бяхме различни. Учехме се да римуваме епохите с морала. Понякога римите бяха анжамбани, понякога асонанси, понякога римувахме женските с мъжки рими (ние задължително бяхме мъжките)… Пресичахме епохите. А те имаха имена. Някои от епохите се наричаха Константин Павлов, Други ..