Много пъти казваме „моят народ“. Някои с гордост, други с погнуса, трети с горко разочарование. Но за кой точно народ говорим?
За народа, дошъл с хан Аспарух тук, изтерзан от дългия път, готов на тежка битка, за да завоюва своя си земя, горд със същността си и убеден в бъдещето си. Или народа, загубил столицата си и във Върбишкия проход победил ромеите и пил вино от черепите им. Или народът, въстанал с Асеневци, народът на Калоян, император на българи и ромеи. Или народът на Шишман, синът на Сара, еврейката, станал васал на султана и станал последният български цар. от Второто българско царство. Или народът, който 500 години не загуби вярата си, че ще я има България, и който народ правеше килийни училища, за да учи децата си на четмо и писмо. Народът на Пайисий Хилендарски, който в строгия манастир възвелича България и накара всеки българин да се гордее с народа си. Или народът на Левски, Дякон Игнатий, захвърлил расото и започнал бунта, убеден, че неговият народ заслужава свободата.
И..